Песента на Кали
- Автор: Симмонс Дэн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Песента на Кали». Краткое содержание книги:
Робърт Лучак е командирован от списание „Харпърс“ в Калкута и заминава заедно с жена си и с детето си, за да издири известен индийски поет, който от години е смятан за мъртъв, но се е появил отново при странни обстоятелства. В Калкута обаче всичко е сложно и заплетено и задачата, с която е натоварен Лучак, се превръща в ужасен кошмар, след като той научава, че според мълвата поетът М. Дас е възкресен с кървав зловещ обред с човешки жертвоприношения.
Лучак не иска нищо повече от това да вземе интервю от Дас и да се прибере със семейството си, но става жертва на тъмни сили, древни и неумолими, повлекли го във водовъртеж от насилие, което заплашва да потопи целия свят в Страховитата нощ, спуснала се над Калкута.
След като се озовахме от другата страна на зида, се поколебахме какво да правим. Вече имаше звезди, но новата луна не беше изгряла. Беше тъмно като в рог. Постройките с ламаринени покриви на крематориума се очертаваха в тъмното като сиви силуети. Имаше още една сянка по-близо до портата: дървена площадка на колела, огромна и висока, с огънат на купол навес и гигантски дървени колела.
— Божията колесница на Кали Пуджа — пошушна Санджай.
Аз кимнах. Отстрани на площадката бяха наслагали ламаринени листове, но и двамата знаехме, че огромното разярено четириръко божество е вътре. Идолите за празници рядко се смятаха за джаграта, но знае ли човек с каква сила се сдобиваше този тук нощем, на място, където витаеше смъртта?
— Насам — прошепна Сандзкай и се отправи към най-голямата постройка най-близо до кръглата алея. Минахме покрай купчини дърва гориво за заможни семейства, и струпани на едно място изсъхнали кръгли кравешки изпражнения за по-обичайните кремации. В светлината на звездите павилионът без покрив за погребалния оркестър наподобяваше гола сива плоча. Заприлича ми на маса в моргата, която чака трупа на огромен бог. Извърнах се притеснен към колесницата с покритото с ламарини божество.
— Насам — каза Санджай.
Труповете бяха наслагани на криви редици. Ако имаше луна, сянката на колата с божеството щеше да пада върху тях. Направих една крачка и се извърнах.
— Уф! — простенах. — Утре ще си изгоря дрехите.
Представях си какво ще стане, ако тръгна в жегата из навалицата с тях.
— Моли се да има утре — изсъска Санджай и започна да прекрачва сгърчените трупове.
Някои бяха заметнати с платнища и одеяла. Повечето лежаха направо под небето. Бях свикнал със слабата светлина на звездите и вече различавах кости, които бяха щръкнали от плътта и проблясваха белезникаво. Тук-там над купчините разбъркани трупове се подаваше огънат крайник. Сетих се за ръката, която се беше докоснала до крака ми зад болницата, и потреперих.
— Побързай!
Санджай си избра труп от втория ред и започна да го влачи към задната стена.
— Чакай! — прошепнах отчаян, но той вече бе погълнат от тъмнината и аз бях останал сам с черните препятствия под краката ми.
Отидох в средата на третия ред и веднага съжалих. Понечех ли да стъпя, кракът ми хлътваше в нещо, което поддаваше гнусно. Излезе лек вятър и на няколко крачки от мен се вдигна парче разкъсан плат.
Изведнъж нещо се размърда в редицата трупове най-близо до колесницата с божеството и се чу шум. Изправих се и стиснах длани в немощни юмруци. Беше птица — огромна, прекалено тежка, за да полети, с настръхнали черни криле. Тя заподскача по труповете и изчезна в тъмнината зад навеса с богинята. Изпод прихванатите надве-натри ламаринени листове екна трополене. Представих си как огромният идол се размърдва, как четирите му ръце се пресягат към краищата на дъсчената площадка, как слепите му белеещи се очи се разтварят, за да огледат неговите владения.
Нещо се вкопчи в глезена ми и го стисна здраво.
Изпищях, скочих встрани, препънах се и се свлякох сред преплетените студени крайници. Накрая се подпрях с китка в крака на труп с лице, заровено в тревата. Хватката около глезена ми не се разхлаби. И не само това, теглеше ме назад.
Застанах с усилие на колене и прокарах трескаво ръка по десния си крак. Викът ми беше толкова силен, че очаквах откъм портата да дотичат пазачи. Надявах се някой да дойде на бегом при мен. Но пазачи нямаше. Повиках с цяло гърло Санджай, отговор обаче не последва. Глезенът ми направо гореше там, където нещото се беше вкопчило здраво в него.
Наложих си да се поуспокоя и да се изправя. Хватката се поотпусна. Застанах на коляно и се взрях в нещото, което ме стискаше.
Трупът беше покрит с гладък като коприна брезент, към който бяха прикачени много найлонови върви. Бях стъпил в една от широките примки и със следващата си крачка я бях затегнал. Отне ми само няколко секунди да разплета въжето.
Усмихнах се. Изпод копринената плащаница се показваше само бледа длан, която в светлината на звездите изглеждаше бяла като ларва. Пъхнах я с върха на сандала обратно под покривалото. „Чудесно!“ Нека Санджай се бори като презрените превозвачи на трупове с плътта на мъртвеца. Без дори да докосвам тялото под брезента, го пъхнах навътре в копринените гънки, завързах го с поклащащите се върви, вдигнах пихтиестата маса върху рамото си и забързах покрай черните постройки. Докато се отдалечавах от колесницата с божеството, шумовете вътре в ламарините заглъхнаха.