Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
Айдуците озадачено се спогледали. Панчо разперил лакти, отбутал ги и замахнал. Камъчето се ударило в дървените плочи, отскочило, търкулнало се и бистро заблестяло.
Нищо повече.
— Сигурно аз… аз трябва да го хвърля — развълнувал се Стоедин. — Сигур от друг не може.
Панчо подозрително се втренчил в него. Вдигнал камъчето и му го подал. Стоедин го повъртял в пръстите си, замахнал — но не го хвърлил. Страх го било да провери дали наистина камъчето има такава чудна способност.
— Ха де! — нетърпеливо го подканил Панчо.
— Айдуци, дадено е да се яви само три пъти — защо да харча единия напразно? Повярвайте на дума! — примолил се Стоедин. — Знам ли още какъв път ме чака? Хора сте, разберете ме — и отстъпил към кладенеца.
Айдуците настръхнали. Ванчо му прерязал пътя към двете портички в дъното на двора, разперил ръце и тежко се усмихнал.
— А, разбрахме — яростно изръмжал. — Дружино, тая ни твар лъже!
Хвърлили се върху Стоедин — той пъргаво им убягнал. Панчо откъртил греда от сайванта, хванал я като тояга и четиримата пристъпили дебнешком. Стоедин разбрал безизходицата, си.
— Добре, чакайте — ето, хвърлям го!… Не е лъжа!… Ако това е лъжа — значи всичко е лъжа!
Замахнал отчаяно и с все сила ударил камъчето в земята. Невянка мигом се появила, учудено се огледала и отстъпила към поразения Стоедин:
— Стоедине, къде сме?… Кои са тия?
Айдуците били не по-малко поразени от Стоедин. И веднага се променили: Станчо застанал така, че да не се вижда откъснатото му ухо, Бишо зяпнал в откровено възхищение, Панчо свенливо се ухилил и почесвал несъзнателно гърди, а Ванчо наплюнчил пръсти и си увил къдрица.
— Да се махаме оттука — разтревожила се Невянка. — Това място не е добро, тук ще ни…
И изчезнала, без да довърши — Стоедин неволно мигнал. Камъчето, появило се на мястото й, пак бистро заблестяло.
— Защо я пропъди толкоз бързо, бре! — недоволно изсъскал Ванчо.
Стоедин най-сетне дошел на себе си, изпуснал дъх като мех, размахал ръце и викнал колкото възторжено, толкова и гневно:
— Ааааа!… Аааа, видяхте ли? Кой лъже, а?… Яви ли се? А?… — и посегнал да ритне Ванчо. — Яви ли се?…
Сграбчили го и го повели към портичките. Панчо хищно стиснал в шепа камъчето.
— Мирен, хайде, приемаме ти го залога. Тръгвай и — наслука!…
Стоедин посегнал към вехтата портичка, но Ванчо го дръпнал към другата, която била излъскана от безчет длани.
— А, по-напред — през тази. Върнеш ли се, тогава през другата.
И я отворил. Стоедин слисано се вкопал — и зад тази портичка го нямало тресавището. Но от нея се виждала планинската урва, която се спущала към далечната тъмна стена на гъсти борови върхари. А там още не било съмнало добре — небето розовеело с блясъка на зората.
Стоедин уплашено преглътнал и се обърнал — айдуците вече наобиколили Панчо и чакали да открехне шепа.
— Ей, а как ще го намеря тоя Голям Гуджо?
— Бре, ти още ли си тук? — сепнал се Бишо.
— Когото и да питаш, ще те упъти — бутнал го към портичката Ванчо. — Ееее, през върлото, та у равното, пък натам — както дотам.
— Кокорбаши, само да не стане пакост, да ми затриете камъчето! — запънал се на портичката Стоедин.
— Не бой се, бре, у мене ще се пази! — нетърпеливо го блъснал Панчо. — В тая ръка туряш кърпицата, от другата си вземаш обратно невестата! Хайде — друм!
Избутали го навън и захлопнали. Стоедин огледал урвата и облизал пресъхнала уста:
— Убре, късмет мой… Сърцат мре веднъж, а страхлив — хиляда.
Въздъхнал и се сурнал надолу по стръмния склон.
А в двора Панчо едва-едва отворил шепа… Айдуците лакомо се надвесили и сблъскали глави. Бишо любопитно посегнал към камъчето, Панчо веднага стиснал шепа.
Напрегнато се загледали един в друг.
— Ето нааа — престорено се окашлял Ванчо. — И моме си имаме вече.
— Бе, хем го имаме — хем го нямаме.
— Имаме го! — настоял Ванчо. — Оня, шушумигата, ни излъга, че само той може да я накара да се появи. Нали забелязах? Кокорбашията хвърли зърното отсам натам, затова появяването не стана. А той го хвърли оттам насам — и стана.
— Нетърпеливо посегнал. — Дай да видиш, кокорбаши!
— Аз не съм съгласен! — плеснал го през ръката Бишо. — Момченцето може да е шушумига, обаче момето си е харесало него. Невеста му е и ние няма защо да се бъркаме, където не ни е работа.
— Чакай бре, Бише — какво толкоз… — възпротивил се Станчо. — Ще ни пошета малко, ще ни постои диван-чапраз, докато си кусаме ошафа… Па, когато поиска разрешение да се прибере обратно в зърното, нали…
— Аз, както я претеглям работата — тя не е вече невеста, а вдовица — отсякъл Ванчо. — Нека ни пошета.