Магьосникът Куестър Тюс

Беше един от онези дни, които човек пожелава на неприятелите си или, в най-лошия случай, би се примирил с него само ако е сигурен, че ще го прекара у дома, удобно разположен на топло пред камината. В такъв ден никой не би се решил да пътува. Бен яздеше Юрисдикция и се чудеше защо ли му се случва всичко това. Само няколко минути път го накараха да се почувства съвсем зле. Дъждобранът го пазеше от дъжда, но не можеше да го предпази от влагата и студа, които проникваха навсякъде. Пръстите на краката му се бяха вкочанили в ботушите, пръстите на ръцете му в ръкавиците — също. Всякакви добри намерения, с които беше поел, бяха се изпарили бързо като локвите и вадите под краката им.

И той се замисли за целия свой живот.

О, вярно е, че той харесваше своя живот. За него бе радост да бъде крал на Отвъдната земя, владетел на едно фантазно кралство, в което митичните същества бяха истински и магията беше действителен факт на съществуването. Обичаше предизвикателствата, пред които го изправяше дългът му, разнообразието, постоянният прилив и отлив на изживяванията, които имаше. Обичаше приятелите си, дори и когато се държаха зле. Те бяха добри и лоялни и искрено загрижени един за друг и за него самия. Обичаше света, в който беше попаднал и не би го разменил за света, от който бе дошъл, дори и в най-тежките си мигове.

Тревожеше го това, че нямаше усещането, че стои на висотата на задълженията си като крал, както се очакваше от него.

Юрисдикция изцвили и лениво отърси глава и струя водни капки се посипа по лицето на Бен. Бен се обърса и укоризнено срита коня с ботушите си. Юрисдикция въобще не му обърна внимание, като продължи своя равномерен ход, примигвайки от дъждовните капки.

Бен въздъхна. Просто нямаше чувството, че е истински крал — унило си призна той, като отново се върна към мислите си. Чувстваше се така, сякаш временно е заел ролята на краля, замествайки истинския крал, който е бил повикан неочаквано далеч оттук, но непременно ще се върне, за да докаже, че е безкрайно по-кадърен от него. Не че той самият не се опитваше да си върши работата добре; опитваше се. Не че не разбираше високите й изисквания; разбираше ги. Но просто все не успяваше да вземе нещата в свои ръце. Повечето му време минаваше в това да се опитва да се измъква от разни ситуации, които преди всичко би могъл да предотврати. Та какво да каже за тази последна каша — Абърнати, запратен кой знае къде, собственият му медальон изчезнал, заедно с него, а чупка гномите избягали с бутилката. Що за крал е онзи, който би допуснал да се случи всичко това? Той би могъл да се оправдае с това, че всичко, което се случва, е било предизвикано от събития, които са извън неговия контрол, но не беше ли донякъде смешно от негова страна да се опитва с лека ръка да хвърля вината върху всички останали?

Той въздъхна отново. Е, така беше наистина. Налагаше се да понесе своята отговорност. Та нали в края на краищата кралете са за това, за да понасят отговорността. Но щом речеше да я приеме, веднага го обземаше неприятното чувство, че не е адекватен — че не държи нещата в свои ръце и никога няма да се научи да ги контролира.