Магьосникът Куестър Тюс

— Освободи ме, малки ми господарю! — внезапно започна да го умолява Черньото с тих, уплашен глас. — Моля те, господарю!

Сот се размърда в съня си и кой знае как, но знаеше, че ако направи, както го умоляваше демонът, скъпоценните камъни наоколо му ще се увеличат и ще станат невъобразимо по-прелестни. Знаеше, че ако изпълни молбата му, демонът ще му даде скъпоценни неща такива, каквито не би могъл дори и да си представи.

Всичко това изглеждаше толкова просто и правилно.

Той протегна ръка, все още сякаш като насън и измъкна запушалката…

Когато Филип и Сот отново се събудиха, бе започнало да вали и небето беше оловно-сиво и цялото затрупано от надвиснали облаци. Валеше на тежки, едри капки, които шумно се удряха в земята. Вече бяха започнали да се образуват вадички и ручейчета, които наподобяваха сребристи огледала и тънки сиви струйчици. Още едва се зазоряваше и в мъгливата влага и едва появилата се светлина всичко изглеждаше като смътни привидения и фантоми.

Едни груби, безформени ръце измъкнаха Филип и Сот от дрямката им и грубо ги вдигнаха на крака. Чупка гномите се изправиха разтреперани от студ и примигваха със слабите си очи в пълно изумление. Грамадни, тъмни силуети ги наобиколиха и образуваха наоколо им пръстен от гротескни, размазани сенки. Филип и Сот се гърчеха и извъртаха, опитвайки се да се освободят, но ръцете се бяха здраво вкопчили в тях.

Един от силуетите в пръстена се открои. Поприведе се напред — тялото му се състоеше от едри крайници, превит гръбнак и сплъстена тъмна коса, а лицето му бе лишено от всякакви по-ясни очертания под грубата му животинска кожа.

— Добро утро, гномчета — поздрави ги тролът със своя грубоват, гърлен говор.

Филип и Сот се отдръпнаха назад и троловете, които ги бяха наобиколили отвсякъде, се разсмяха от удоволствие.

— Да говорите ли забравихте? — попита тролът, като се престори на много тъжен от този факт.

— Пуснете ни да си вървим! — замолиха се гномите едновременно.

— Та ние едва сме ви намерили! — каза онзи, направо като наскърбен. — Нима искате да ни лишите от присъствието си толкова бързо? Бързате ли за някъде? — последва многозначителна пауза. — Да не би да се криете от някого?

Филип и Сот едновременно кимнаха утвърдително.

— Може би от онзи, който желае да притежава ей-това? — попита тролът лукаво.

Той протегна едрата си ръка и тази ръка държеше скъпоценната им бутилка, отново отпушена. Черньото се въртеше върху устието й и весело пляскаше със сбръчканите си ръчички, малки като на дете.

— Но тази бутилка е наша! — ядосано извика Филип.

— Върнете ни я! — започна да вие Сот.

— Да ви я върна ли? — запита тролът така, сякаш не вярваше на ушите си. — Нима искате да ви върна нещо толкова възхитително? О, струва ми се, че няма да го направя!

Филип и Сот ритаха и се мятаха насам-натам като животни, хванати в капан, но това накара троловете само да ги стиснат още по-здраво. Онзи, с когото говореха, бе по-висок от останалите и явно беше вождът им. Най-неочаквано той протегна ръка и я стовари върху главите им, за да ги накара да млъкнат. Те се свлякоха на колене под силата на ударите.