Магьосникът Куестър Тюс
- Автор: Брукс Терри
- Серия: magic kingdom of landover #3
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьосникът Куестър Тюс». Краткое содержание книги:
Абърнати се смрази.
— Вече ти казах…
— Мантията. Открий мантията си.
Абърнати се предаде. Той бавно разкопча предната част на мантията си. Когато се показа сребърният медальон, Майкъл цял се приведе напред.
— Значи, така — направо просъска той. — Медальонът е наистина в теб.
Той се изправи и излезе иззад бюрото, като се спря точно пред Абърнати. Усмивката не слизаше от устните му — една зловещо хладна усмивка.
— А къде ми е бутилката? — попита той с тих глас. Абърнати успя да се овладее и преодоля инстинктивното си желание да отстъпи крачка назад.
— За каква бутилка говориш, Майкъл?
— Бутилката в шкафа, Абърнати — къде е тя? Знаеш къде е и трябва веднага да ми кажеш. Дори и за миг не бих могъл да повярвам, че си се появил в замъка ми по чиста случайност. Не ти вярвам, че това е просто резултат на сбъркана магия. Чак за такъв глупак ли ме мислиш? Медальонът ти е помогнал да дойдеш от Отвъдната земя тук. Дошъл си в Гроум Уайт, за да откраднеш бутилката и така и си направил. Остава само да разбера, къде си я скрил — той млъкна замислено. — Може би е в стаята на Елизабет. Така ли е, Абърнати? Сигурно Елизабет е твоя съучастница във всичко това?
Абърнати се опита да овладее гласа си, за да не се долови в него и следа от безпокойство за Елизабет.
— За онова малко момиченце ли говориш? Тя ме откри случайно и се наложи известно време да се преструвам пред нея. Щом искаш, можеш да й претърсиш стаята — той се опита да звучи така, все едно му е безразлично.
Майкъл го наблюдаваше зорко като ястреб. Надвеси се над него.
— Знаеш ли какво ще отправя от тебе? Абърнати леко настръхна.
— Сигурно ще ми кажеш.
— Ще те поставя в клетка, Абърнати. Ще те поставя в клетка като уловено животно. Ще ти давам кучешка храна и вода и сламеник за спане. И ще те държа там, Абърнати — усмивката вече бе напълно изчезнала. — Ще те държа там, докато не ми кажеш, къде е бутилката. И… — той замълча. — И докато не свалиш медальона и ми го дадеш.
Той се наведе още по-близо и Абърнати усети дъха му право в ноздрите си.
— Знам закона на този медальон. Аз не мога да ти го отнема насила. Ти ще трябва да ми го дадеш. Трябва да се даде доброволно, в противен случай магията не действа. Трябва да ми го дадеш, Абърнати, иначе ще те оставя в клетката, докато се скапеш — той помълча малко. — А това може да се окаже бавно и мъчително.
Абърнати не проронваше нито дума. Стоеше без да помръдва, като парализиран.
— Стража! — извика Майкъл Ард Ри. Мъжете отвън се появиха веднага. — Заведете го в мазето и го сложете в клетка. Ще му давате вода и кучешка храна два пъти на ден и нищо друго. Никой да не бъде допускан да се приближи до него.
И Абърнати беше грубо повлечен през вратата. Той чу Майкъл, който напевно му подвикна зад гърба, с изкусителен глас:
— Въобще не биваше да стъпваш тук, Абърнати! Абърнати беше склонен да се съгласи с него.
МАЛКА ГРЕШКА В ПРЕДВИЖДАНИЯТА
Филип и Сот избягаха заедно с бутилката, като се опитваха колкото се може повече да се отдалечат от краля. Бяха успели да избягат, защото Черньото ги пренесе от мястото на битката няколко мили на север, като ги обгърна в облак от мъгла и ярки светлини с цялата бързина, която позволяваше истинската магия. Те нямаха и представа какво е станало с краля и неговите спътници, а и никак не им се искаше да узнават. Щеше им се ако може, дори да не мислят за него.
Но въпреки всичко, не можеха да не мислят. През цялото време, докато бягаха на север, тези мисли не ги напускаха, макар че не говореха за това, дори не си го признаваха с поглед или жест. Но не можеха да ги прогонят от съзнанието си. Бяха извършили най-непростимото предателство, което е възможно — бяха предали обичния си крал. И дори нещо още по-лошо, бяха го всъщност нападнали! Не лично, разбира се, тъй като Черньото бе предизвикал нападението, но всичко лежеше на тяхната съвест, а това бе все едно, че сами са нанесли ударите. Дори не разбираха как са могли да допуснат това да се случи. По-рано не биха си и помислили да оспорват волята на Негово Величество. Направо бе немислимо нещо подобно!
Както и да е, вече бе станало и не можеше да се поправи. Бягаха, защото не знаеха какво друго да правят. Знаеха, че Негово Величество ще тръгне по дирите им.
Сигурно е много разгневен от постъпката им и ще ги преследва, за да им наложи заслужено наказание. Знаеха, че единствената им надежда е да бягат и да се укриват. Но къде ли можеха да избягат и да се скрият?