Бялата зима на аристократите
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бялата зима на аристократите». Краткое содержание книги:
Толкова!
— Слагайте парашутите!
— За проверка!
— Тръгвайте!
Същата сила ми нареди: протегни лявата си ръка, използвай ускорението и дръж посоката към другия край на вадата! Ако дребосъкът се закачи за ръката ти — добре. Ако не, не се прави на велик! На турбината й стига и една душа за курбан…
Така и направих. Циганите — и големите, и малките — са много жилаво и усетливо племе. Хлапето се вкопчи в ръката ми. След секунди вече ни помагаха да се измъкнем от ледената прегръдка. После, на бегом, се намерихме в стаята с великолепната печка-варел.
Споменът за изживяното във водата още след секунди вече беше много неточен и хаотичен. Но случилото се в стаята помня добре. Суетня, неловко и одобрително потупване по рамото от чичовците. Струи вода, които шуртят върху посипания с паспал дървен под. И подканвания:
— Събличайте се! Направете им място…
Дрехите ме вледеняваха, затова бързо се освобождавах от тях. Но точно преди да сваля гащетата, видях очи срещу себе си. Опитни очи на трийсет и петгодишна жена. Цигането въобще не се притесняваше от голотата си, но моите ръце спряха да ме събличат.
Чух насмешлив, алтов глас:
— Хайде, хайде… Виждала съм голи мъже всякак…
Естествено, съблякох се. Попритеснен. Но за част от секундата видях нещо. Проста истина. Жената изгледа с удоволствие тялото ми и се усмихна с очи.
— Добре…
Още от преди години, от хлапешките шушукания, знаех великата тайна, че мъжете и жените…
В тази стая този поглед ми обясни… Че това не е велика тайна, а хубава, естествена истина. Тази жена направи от хлапето в мен мъж. Само с един поглед и една дума отми последните, все още детски съмнения.
Не знам как беше попаднала там. Вероятно е била сродница на някой от чичовците. Никога повече не я и видях. Но запомних този необходим поглед. От този момент тялото ми престана да ме притеснява.
Почуствах се естествено разсположен в живота си.
В началото човек малко се плаши от промените, ставащи с тялото му. Поради един вечен, вроден страх от болката, съпътстваща нерядко промените. Но в същото време е истински щастлив именно в периодите, когато усеща измененията, които текат през него.
Тук действа нещо като инстинкт. Едно желание да бъдеш винаги наясно със себе си, за да се предпазиш от възможните неприятности, свързани с промените. Ала колкото повече дни преминават през теб, толкова по-категорично разбираш, че никога няма да стигнеш до това изясняване.
Може би помъдряването идва тогава, когато започваш да си казваш: „Хубаво де! Не разбирам. И какво от това?!…“
Животът е енигма в самата си същност. Анализите, разборите, разните хватки и хитрини на логиката на науките достигат ограничени резултати. И… добре, че е така…
Етапът от развитието, наречен рационализъм, за определен период от време предизвиква малко лъжлива радост. Усещането за възможната предсказуемост на бъдещето. И следователно — за удобно програмиране.
Тогава свършва приказната баладичност на чистата природа. Човек престава да търси извън себе си силата, наречена условно Бог. И започва да си въобразява, че сам, чрез собствената си личност, може да влияе на бъдещето.
Търпи изменения благодарение на средата и времето, които обитава. Чрез все по-развиващите се приложни науки се научава на технически хитрини. Измислени са великолепни играчки — влакове, самолети и какви ли не още полезни машинарии.
Инстинктивно се надява чрез машините да си подсигури така приятната душевна леност. Да се отръска от естествената необходимост да си блъска главата със собствената си, човешка същност.
Доста тежка е тази програма, заложена в нас — непрекъснато да осмисляме съществуванието си. Ето пак не намерих точната дума. Не става въпрос точно за осмисляне. Вероятно трябва да говорим за някакво полезно вникване в системата от проблеми, определящи цялостта ни.
Ще се опитам да го илюстрирам с разбираеми примери. Прослушването на пациента от лекаря. Чрез стетоскопа. Или прослушването на двигателя от механика. Чрез разни прибори. Общото между кадърните лекар и механик е, че и двамата използват някаква апаратура. Но разчитат ограничено на нея. Това вникване, наричано още професионализъм, се достига, когато започнеш да стигаш до същността на явленията по вътрешен, заложен в теб природен усет.
Тогава възприемаш най-пълно и цялостно не само формалните параметри на машините и човека. Но и такива основни неща като времето, любовта, хората край себе си…