Смъртта е занимание самотно

Пристъпих към касата.

Шейпшейд беше вътре, махна ми и се ухили с неописуемо добронамерена усмивка.

— Значи сбогом? — казах аз натъжено.

— Точно тъй! — засмя се Шейпшейд. — Довиждане, прощавай. И е безплатно! Влизай! Приятелите на Дъглас Феърбанкс, Томас Меган, Милтън Силс и Чарлс Рей23 са и мои приятели.

Тия имена от детството ме разтопиха. Хора, които помнех да трептят на старите екрани още когато съм бил две, три, четиригодишен, в майчиния скут, в едно прохладно кино в Северен Илинойс, преди времената на лошия ориз, преди да се принудим да потеглим на запад в раздрънкания „Кисъл“ начело на Окитата, да търси моят баща работа, поне колкото за хляба.

— Не мога да вляза, господин Шейпшейд.

— Гледай го това момче! — Шейпшейд вдигна очи към небето и ги извъртя като Стромболи, вбесен от Пинокио, готов да му пререже конците. — А защо не?

— Когато излизам от дневна прожекция, изпадам в депресия. Всичко ми е криво.

— Но слънцето вече го няма! — удиви се Шейпшейд. — Когато филмът свърши, ще е нощ!

— Все едно, исках да ви попитам за преди три вечери. Не сте ли забелязали случайно оня старик от гишето за билети. Бил, Уили, Уилям Смит, да чака някого тука, пред входа?

— Викнах му, да. Какво ти е на главата? — казах. — Май някоя гризли ти е одрала перуката, казах. Косата му беше неописуема. Кой го е стригал с косачка? Оня демон Кейл, нали?

— Да. А видяхте ли кой дойде да го отведе?

— Залисах се в работа. Изведнъж шестима се наредиха за билети, шестима! Когато се освободих, господин Смит, Уили, вече го нямаше. Защо?

Клюмнах. Разочарованието явно се бе изписало по лицето ми. Шейпшейд, съчувствено развълнуван, ме обви в свеж лъх на „Сен-сен“ през прозорчето на касата.

— Познай кой е на големия порест сребрист екран от 1922! Феърбанкс! „Черният пират“. Лилиан Гиш! „Пречупени цветове“. Лон Чейни. Най-великият. „Фантомът на операта“.

— О, господин Шейпшейд, та това са все неми филми!

— И какво от това? Къде беше в 1928, та не си го разбрал? Колкото повече приказки, толкоз по-малко кино! Статуи бяха, но как играеха. Отвореха ли уста, тръпки те полазваха. Затова в тези няколко последни вечери — само нямо кино! Мълчание, разбираш ли! Тишина и жестове, широки дванайсет, гримаси и усмивки, високи шест метра. Безмълвни фантоми. Безсловесни пирати. Горгули и гърбави, чиито думи ги отнасят дъждът и бурята, а вместо тях приказва органът, е? Пълно с празни места. Влизай!

Той удари месинговия автомат за билети.

Машинката ми подаде един хубав нов оранжев билет.

— Добре. — Взех билета и погледнах този старик, който не беше виждал слънце от четирийсет години, който до лудост обичаше филмите и пред „Енциклопедия Британика“ винаги предпочиташе списание „Сребрист екран“. В очите му се четеше кротката лудост на любовта към старите лица от някогашните филмови афиши.

— Шейпшейд ли е истинското ви име? — запитах го накрая.

— То означава салон като този, в който сенките добиват форма и всички форми са сенки24. Можеш ли да се сетиш за нещо по-добро?