Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
— Мисля, че имаш право, Соня. Трябва да разберем кой е Ангелът и да намерим ключовете. Може би те ще ни помогнат да разберем и останалото.
— Да, само… — Соня прехапва устни.
— Само какво? — пита Луиса.
Очите на Соня проблясват в мрака.
— Ами ако Алис ги намери първа? Ако предположим, че те са ключът към загадката, няма ли и тя да ги търси също толкова усърдно като нас?
Когато Соня споменава името на Алис, нещо ми пресяда в гърлото. Не мога да изразя на глас чувствата си, не мога да им кажа, че със странното си поведение Алис ме кара да се страхувам от собствената си сестра. Че се опасявам не само че ще открие ключовете преди нас, но и от нещата, които може да направи междувременно.
Пропъждам тези мисли.
— Книгата е при мен. Без нея Алис няма как да познава пророчеството в дълбочина. Тя може също като мен да се обърка и да не е сигурна в ролята, която й е отредена. Ако не й позволя да види книгата, може би ще спечелим време, за да намерим ключовете и да разберем как да ги използваме.
Соня замислено кима с глава.
— Може би…
Конюшнята е потънала в дълбока тишина след споделянето на тайните ни. Мисля си за хилядите въпроси, които стоят пред нас, за невъзможността да им отговорим и как от това следват нови загадки.
— Луиса?
Тя се е облегнала на стената и дъвче крайчеца на сламката, която върти в пръстите си.
— Аха?
— И ти ли пътуваш? Имам предвид в съня си? Присънва ли ти се, че летиш?
Тя се колебае и пристъпва от крак на крак, после отговаря:
— Ами всеки сънува, Лия…
Соня се изправя, разсеяно оглежда седлата и сбруите, висящи по стените.
— Няма смисъл да се страхуваш, Луиса. Аз пътувам на сън от години. Лия сега започва. Би могло да се очаква, че и ти имаш същата дарба, щом като си белязана със същия знак.
Луиса клати глава.
— Но това са само сънища! Странни сънища, в които мога да летя. Сигурно мнозина летят на сън!
Думите излизат от устата й една през друга, сякаш са чакали дълго време да бъдат изречени.
Соня се усмихва. Вече разпознавам усмивките й — това е милата усмивка, която Соня си налага, когато трябва да изрече нещо, което няма да бъде разбрано нито прието лесно.
— Всъщност напълно е възможно душата да пътува без тялото и това не е толкова трудно за обяснение, не е трудно и да свикнеш с него, щом веднъж го разбереш.
Луиса се обляга на стената, сякаш търси опора в нея, а лицето й е бяло като платно. Няма намерение да протестира, нито да отрича, тъй като Соня описва усещането при подобно пътуване старателно и с подробности. Пътуването, което и трите сме правили и което сега трябва да приемем като част от пророчеството и неговия знак.
Луиса изправя гръб, а страните й порозовяват от уплаха.
— Не желая да пътувам повече! Убедена съм, че е опасно — да летиш без телесната си обвивка! Ами ако се забавим с връщането? Ще ни помислят за мъртви!
През полумрака в конюшнята очите на Соня срещат моите и аз разбирам, че мисли за разговора ни на хълма. За Небитието. Почти незабелязано поклаща глава, но аз добре я разбирам — предупреждава ме да не казвам на Луиса за Небитието. И без това е достатъчно ужасена. Мило й се усмихва.
— Едва ли, тъй като между душата и телесната й обвивка съществува изключително силна връзка. Няма причина, поради която да се опасяваш от каквото и да е, Луиса.
Сякаш чувам думите, които Соня не изрича на глас: „Те преследват Лия.“
Луиса търка ръцете си една в друга, усетила студа, който нахлува в притъмнялата вече постройка. Движението сякаш я събужда от дълбок сън и тя внезапно застава нащрек.
— Божичко! Вече се е стъмнило! Кой знае колко е късно! Госпожица Грей ще ми се разсърди!
Тръгвам към изхода.
— Леля Върджиния ще ти напише извинителна бележка, с която ще поеме вината за закъснението ти върху себе си. Дори госпожица Грей не би могла да се сърди на леля Върджиния, ще видиш.
Затварям вратата след себе си и скръствам ръце на гърдите си, като напразно се опитвам да се сгрея по пътя обратно към къщата. В тишината на конюшнята лесно изгубихме чувството си за време, но сега виждаме, че се е стъмнило. Лампите в къщата са запалени и примамливо блестят в студения и тъмен двор.
Стигаме до вътрешния двор пред зимната градина и спираме. Не го изричаме на глас, ала и трите го мислим: каквото имаме още да си казваме, трябва да си го кажем сега, преди да се върнем в къщата.