Връхлита страховит легион

Долган поклати глава.

— Не. Макар че едва ли бих познал така наречените „луди елфи“, живеещи отвъд Зъбите на света, преди да се появят в Елвандар. — Обърна се и извика: — Амина!

Майката на Хогни се появи веднага.

— Да, татко?

— Прати Тоди да повика Малачи.

Тя кимна и излезе.

— Малачи е най-старият сред нас — обясни Долган и се засмя. — Беше дъртак, когато бях още момче, а ето, че скоро ще чукна триста годинки.

Алистан едва успя да прикрие изненадата си. Знаеше, че джуджетата са дълголетна раса като елфите, но нямаше представа, че живеят толкова много и че запазват сила и пъргавина на стари години. Джуджето пред него изглеждаше в достатъчно добро състояние, за да пуши лула, да пие ейл още от сутринта и да се интересува от най-различни неща, като например как я карат неговите познати на Далечния бряг и в Свободните градове или какви новини има откъм Крондор и по-нататък. За рейнджъра нямаше никакво съмнение, че Долган поддържа жив интерес към неща далеч извън своята страна, но пък това бе разбираемо, като се имаше предвид дългата история на джуджетата.

Макар да бяха независим народ, джуджетата знаеха, че съдбините им са тясно свързани с тези на техните съседи хората и в по-малка степен с елфите на север. На два пъти през последните сто години войната бе навестявала Запада, първия път в облика на цуранските нашественици в същата тази долина, в която Алистан бе видял странника, а по-късно, когато от земята отвъд морето бяха пристигнали армиите на Изумрудената кралица. Джуджетата бяха участвали във втората война само индиректно, но ехото от нея още дълго затихваше в страната им. Близо десетилетие Западът оставаше почти забравен от Кралството, търговията бе крайно ограничена, а в региона бяха започнали да върлуват бандити и пирати. Дядото на Алистан твърдеше, че сега животът бил станал такъв, какъвто бил преди нашествието на цураните и дори по-добър, тъй като Тъмните елфи вече не ловували в Зеленото лоно или край Сивите кули. Като се имаше предвид кървавата история между рейнджърите и моредел, Алистан бе склонен да се съгласи с него.

Времето се точеше едва-едва, но Алистан, като всички рейнджъри, притежаваше търпение, придобито от много поколения умели горски ловци. Неспокойният ловец е гладен ловец, казваше баща му.

Най-сетне Тоди се върна, придружен от най-странното създание, което рейнджърът бе виждал, джудже, което пристъпваше внимателно, сякаш се страхуваше да не изгуби равновесие. Беше прегърбено от възрастта, съсухрено и съвсем малко по-високо от момчето. Кожата му бе бяла като пергамент, на места почти прозрачна, и под нея се виждаха вените. В дясната си ръка държеше бастун, а момчето го подкрепяше за лявата. Оредялата му коса се спускаше на раменете и какъвто и цвят да бе имала някога, сега изглеждаше като покрити със скреж тънки клонки. Хлътналите му страни бяха покрити с дребни ранички и Алистан веднага разбра, че това джудже е в края на дните си.