Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Носиш оръжие — каза тя и посочи дрънкулката, която висеше на верижка около врата на Лирна. — Можеш ли да си служиш с него?
Лирна повдигна дрънкулката. Обикновен нож за мятане от онези, които използваха братята в Шестия орден, малко по-голям от острие на стрела. Беше най-постното бижу в многобройната ѝ колекция и единственото, което носеше редовно, тоест винаги, когато излезеше от полезрението на кралския двор.
— Не — отговори тя. — Това е просто спомен. Подарък от… стар приятел. — „Татко, умолявам те…“
— Няма смисъл да носиш оръжие, което не можеш да използваш. — С едно мълниеносно движение, толкова бързо, че никой не би успял да реагира, Давока се пресегна и измъкна верижката през главата на Лирна. — Ела, ще ти покажа. Ела. — Стана и тръгна към ниския бор край пътеката.
Нерса скочи гневно на крака.
— Ти обиждаш нейно височество! Принцесата на Обединеното кралство не се петни с бойни умения.
Давока я зяпна с недоумение.
— Тази казва думи, дето не ги знам.
— Няма проблем, Нерса. — Лирна се изправи и докосна успокоително придворната си дама по ръката. — Всеки приятел, който си спечелим тук, е добре дошъл — каза ѝ тихичко.
Тръгна след Давока към бора. Лонакската жена откачи метателния нож от верижката и го вдигна пред очите си.
— Остър е, добре. — Изви светкавично ръка назад, метна ножа и той се заби в ствола на борчето.
Лирна погледна през рамо към Солис, който седеше недалеч със своите двама братя и наблюдаваше сценката със сериозно лице. Лъкът му лежеше на една ръка разстояние.
— Сега ти опитай, Лиърна. — Давока се върна при нея и ѝ подаде малкия метателен нож.
Лирна погледна острието в ръката си, сякаш го виждаше за пръв път. Имаше го от толкова години, а никога не се беше опитвала да го използва с истинското му предназначение.
— Как?
Давока махна към борчето.
— Поглеждаш дървото и хвърляш ножа.
— Не съм го правила никога.
— Значи няма да уцелиш. Мяташ пак и пак не уцелваш. И пак, и пак, докато не уцелиш. Тогава ще знаеш как.
— Толкова ли е лесно?
Давока се засмя.
— Не. Трудно е. Всяко оръжие е трудно да го научиш.
Лирна погледна към дървото, вдигна ръка и метна ножа с всичка сила. Нерса и гвардейците го търсиха половин час и накрая го откриха в туфа пирен недалеч от малкия бор.
— Утре ще опитаме с по-голямо дърво — каза Давока.
До смрачаване изминаха още много път, цели сто мили, ако питаха Лирна, а всъщност не повече от двайсет. Давока избра място за бивака им на билото на скалиста могила, надвиснала над малка долчинка, позиция, която Солис и Смолен одобриха единодушно — била лесна за отбрана от всички страни. Смолен разстави хората си в кръг около лагера, а Солис и неговите двама братя се настаниха на има-няма десетина крачки от палатката на Лирна. Вечерята се състоеше от печен фазан и последните им запаси от хляб със стафиди, който Давока излапа с голям апетит — не каза нищо по въпроса, нито благодари, но беше очевидно, че печивото много ѝ допада.
— Е, Лиърна — каза тя, след като приключиха с вечерята. Седеше край огъня, протегнала ръце към топлината му. — Какви приказки знаеш?
— Приказки? — попита Лирна.
— Лагерът е твой, значи и приказките са твои.
Говореше сериозно, а думата „приказки“ произнасяше с особено уважение, така както най-отдадените във Вярата говореха за Покойните. В проучването си Лирна многократно бе попадала на свидетелства за уважението, което лонаките питаят към историята, но не си бе дала сметка, че почитта им граничи с религиозен плам.
— Такъв им е обичаят, ваше височество — каза Солис от другата страна на лагерния огън. — Не е нужно историята да е дълга, но трябва да е истинска.
— Да — кимна енергично Давока. — Само истината. Не от онези лъжи, които пишете на пергамент и наричате поезия.
„Само истината — Лирна прикри кривата си усмивка. — Откога не съм казвала истината?“
— Добре, сещам се за една история — каза тя на Давока. — Чудата е и макар мнозина да се кълнат, че е вярна, самата аз не знам какво да мисля. Ако искаш да ти я разкажа, може би сама ще прецениш.
Давока мълчеше, свъсила замислено чело. Явно решението беше важно. Накрая кимна.
— Ще я чуя, кралице. И ще ти кажа дали чувам истина.
— Добре. — Лирна се намести на възглавничката си, погледна Солис през пламъците на огъня и се усмихна любезно. — Държа да чуя и твоето мнение за тази история, брат Солис. Ще я нарека легендата за Едноокия.