Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Нищо не трепна в бледите му очи.
— Разбира се, ваше височество.
Лирна замълча за миг, за да се съсредоточи, да вкара дишането си в нужния ритъм. Учила бе ораторско майсторство по своя инициатива, най-вече защото баща ѝ гледаше отвисоко на това изкуство и предпочиташе да говори с хората на четири очи, вместо да изнася речи пред по-широка публика.
— Преди повече от десет години — започна тя — във Варинсхолд, нашата столица, един мъж си спечелил влияние и дръзнал да се обяви за господар на всички престъпници в града.
Давока присви очи.
— Престъпници?
— Варниш — каза Солис на нейния език. „Изгнаник, без клан, безполезен, крадец или боклук, в зависимост от ударението.“
— Аа — кимна Давока. — Продължавай, кралице.
— Този мъж бил зъл по природа — продължи Лирна. — Крадял и убивал, изнасилвал, както момчета, така и млади девойки, според мълвата. Бил толкова жесток, че другите престъпници се страхували от него до смърт, дотам, че били съгласни да му плащат, за да не ги закача. Но един млад крадец не пожелал да плати, момче с точно око и нож, същия като моя. — Тя вдигна метателния нож и острието му отрази светлината на пламъците в червено. — Младият крадец метнал ножа си по господаря на престъпниците и му извадил окото. Мъжът агонизирал дни наред, мятал се в ужасни болки и виел, а после потънал в сън толкова дълбок, че изглеждал мъртъв. Лакеите му го увили в платно и се готвели да го изхвърлят в най-дълбоката част на залива, защото там престъпниците на Варинсхолд намират своя последен пристан. Но господарят на престъпниците не бил мъртъв, изправил се от смъртния си одър и оттогава станал известен като Едноокия. Яростта му нямала мяра, решен бил да открие младия крадец с цената на всякакви жестокости и не след дълго разбрал, че момчето е постъпило в Шестия орден, където Едноокия не можел да го стигне, на първо време поне. И точно тук историята става чудата, защото според легендата загубата на окото събудила в него голяма сила, сила от Мрачното.
— Мрачното? — попита Давока.
— Рова кха ертах малеса — преведе ѝ Солис. „Онова, за което знае само малесата, Върховната жрица.“
Лонакската жена изведнъж скочи.
— Не мога да слушам повече тази приказка — заяви тя, обърна гръб на Лирна, без да я погледне, и се отдалечи с решителна крачка от огъня.
— Те не говорят за това, ваше височество — обясни Солис. — Когато изречеш нещо на глас, то придобива тежест, реалност. А лонаките предпочитат Мрачното да няма реалност.
— Разбирам. — Лирна придърпа наметалото около раменете си. — Е, май само ти остана да чуеш историята ми.
— Тази история съм я чувал. Едноок мъж, който подчинявал всички само със силата на волята си. Това са глупости. — Солис се изправи и взе лъка си. — Трябва да поема първия пост, ако позволите, ваше височество. — Поклони се според етикета и се отдалечи.
— Как завършва историята, ваше височество? — попита Нерса, сгушена при входа на своята палатка, лицето ѝ блед овал, обточен с лисича кожа. — Какво станало с едноокия мъж?
— Е, говори се, че умрял от грозна смърт, както и можело да се очаква. Убили го братя от Шестия орден дълбоко в недрата на града. — Лирна стана и тръгна към палатката си. — Прибирай се, Нерса, и гледай да поспиш. Утрешният ден едва ли ще е по-лек от днешния.
— Да, ваше височество. Лека нощ и приятни сънища.
Приятни сънища. Всякакъв сън би бил добре дошъл, пък бил той неспокоен или пълен с кошмари. Но за да сънуваш, първо трябва да заспиш, мислеше си тя, докато се въртеше в меките кожени постелки, които я стягаха като клетка, и зяпаше платното на палатката над себе си. Упорит северен вятър блъскаше стените на палатката и те плющяха неприятно при всеки порив. Но не това гонеше съня от клепките ѝ, съня, който вече пет години я отбягваше упорито. „Всяка нощ! — гневеше се тя. — Дори тук, в този студен пущинак, след изтощителни часове на конски гръб.“
Винаги ставаше така, всяка нощ Лирна лежеше в леглото и чакаше напразно съня, мяташе се с часове, измъчвана от спомени, докато изтощението не потопеше мозъка ѝ в някакво безпаметно състояние на съмнителна почивка. Но въпреки мъчителното безсъние Лирна така и не бе потърсила лечител да ѝ даде отвара за сън, нито бе посегнала към виното за утеха, нито бе пробвала да притъпи сетивата си с червен цвят. Мразеше това мъчение, но го приемаше. Сама си беше виновна все пак.
Когато изтощеното ѝ съзнание изгуби в достатъчна степен връзка с околния свят, но не толкова, че да се потопи в утехата на съня, споменът стана по-ясен, по-осезаем. Старецът в леглото, толкова стар, толкова превит под тежестта на годините и съжалението, че да загуби всяка прилика с нейния баща, всяка прилика с крал.