Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Вземи го. — Закрачи напред и го плесна небрежно в ръката на мага, вперил очи в дъщеря си, после се наведе към нея. — Еми? Сладичката ми!
Две неща се случиха едновременно. Някак си магът изтърва ключа на Локи и като посегна да го улови, пусна врата на детето. То вдигна очи и косата му падна настрани. Лицето му беше рана, тъмночервените мускули на бузите се показваха, лишени от кожа и мазнина. Момиченцето отвори уста и повърна мухи, хиляди мухи, в един бръмчащ вик. Снори залитна назад и то скочи към него, а от плътта на ръцете му щръкнаха черни нокти.
Зърнах Снори сред тъмния облак, паднал по гръб, да се бори, за да попречи на изчадието в детски образ да издере очите му. Тутугу се заклатушка напред, прикрил лицето си, и замахна с брадвата изотдолу. Улучи демона и силата на удара отхвърли създанието назад. За миг то задращи по калния склон, като пищеше нечовешки, а после полетя с вой във всепоглъщащата чернота. Мухите го последваха, като дим, вдишан от отворена уста.
Когато оглушителното бръмчене затихна, за първи път дочух смеха. Откъснах очи от гърлото на пещерата и видях, че магът стои все така присвит на земята, а ключът лежи на камъните пред него. Той не гледаше Снори, само ключа. Опита се пак да го вдигне, но някак си пръстите му минаха през него. Още един ужасен, горчив кикот се изтръгна от устните му — звук, който пробяга по зъбите ми и ги почувствах крехки.
— Не мога да го докосна. Не мога даже да го докосна.
Снори скочи, втурна се към мъжа и го отхвърли с рев назад. Магът се затъркаля и се блъсна в една скала. Снори грабна ключа и потърка рамото, с което се беше врязал във врага; на лицето му бе изписана погнуса, като че ли от този контакт му се гадеше.
— Какво си направил с дъщеря ми? — Снори тръгна към мага, надигнал брадвата си.
Мъжът сякаш не го чу. Стана и се взря в ръцете си.
— Толкова много години и накрая не можах да го вдигна… Локи обича малките си шеги. Но ти ще ми го донесеш. Ще ми донесеш този ключ.
— Какво си направил с нея? — Никога не бях чувал Снори да говори толкова свирепо.
— Не можеш да ме заплашваш. Аз съм мъртъв. Аз…
Брадвата на Снори отнесе главата му. Тя тупна на земята, отскочи веднъж и се затъркаля. Тялото остана право достатъчно дълго, за да е сигурно, че ще присъства в кошмарите ми, а после падна. Разсечената шия беше бледа и от нея не течеше кръв.
— Хайде. — Снори отново започна да се спуска в черното гърло на пещерата, заднишком и на четири крака, търсейки ръбове, които да поемат тежестта му. — Оставете го!
Извърнах се от останките на мъжа, призрака, ехото или каквото беше там.
Шепотите се надигнаха отново. Можех да чуя плача на жената и този звук дращеше по здравия ми разум.
— Джал! — повика ме Снори.
— Казах, недей!
Обърнах се, търсейки източника на гласа. Очите ми се спряха на отсечената глава. Тя се взираше в мен.
Помъчих се да заговоря, но му отвърна глас, по-дълбок от моя. Някъде дълбоко долу земята затътна — звук на камъни, запазили покоя си десет хиляди и повече години, които сега заговориха наведнъж, и то не шепнешком, а с далечен рев.
— Какво? — Погледнах към Снори. На лицето му се бе изписало объркване.
— По-добре бягайте — каза главата на пода. Устните ѝ се гърчеха, докато думите отекваха в главата ми.
Ревът и грохотът на падащи камъни се втурнаха към нас, надигайки се от дълбините, ужасно стържене, като че ли делящото ни пространство бе смилано от каменни зъби.
— Бягайте! — изкрещях и моментално се възползвах от собствения си съвет. Последният ми поглед към пещерата разкри тичащия към мен Тутугу, а зад него Снори, който все още се мъчеше да се измъкне от дупката.
Хвърлих се навън под висящите лишеи, само за да се сблъскам с Тутугу, когато пътищата ни се пресякоха. Ударът ме запрати на земята и вероятно ми спаси живота, тъй като в ужаса си щях да изхвръкна право на убийствено стръмния скат към фиорда.
— Бързо! — изхърках, докато се мъчех да поема въздух в наскоро опразнените си дробове.
Двамата с Тутугу излязохме с олюляване на склона, вкопчени един в друг, а подире ни изригна облак от разпрашен камък. Паднахме на земята и погледнахме назад към бълващата прах пещера — приличаше на дим, кълбящ се от устата на някакъв огромен дракон. Подземен грохот затрепери през нас и отекна в гърдите ми.
— Снори? — попита Тутугу, взираше се без надежда в отвора на пещерата.
Понечих да поклатя глава, но там, от облака, се появи Снори, сив от главата до петите, кашляше и плюеше.
Срина се до нас.
Дълго никой не проговори.
Накрая, докато последните останки от праха се понасяха към водата далече долу, аз изрекох очевидното:
— Никой ключ на света няма да отвори това за теб.