Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Здравенякът се давеше, лицето му моравееше, а странният клиент го гледаше с очи, от които сякаш бликаха черни мълнии. И тези мълнии стискаха нещастния простак за гушата!
Картината бе страшна, стъписваща и никой не успя да реагира, докато мрачният клиент не се изправи.
Тогава се случиха две неща.
Първо, здравенякът се изхлузи от стола и пльосна на пода, разтърси масата и от нея се сринаха чаши, чинии, солници, оцетници.
Второто накара всички да затворят, да стиснат очи, защото на мястото на мрачния клиент изникна нещо кошмарно!…
По-смелите, сред които барманът, отвориха клепачи след няколко тъмни секунди.
Клиентът от ъгловата маса стоеше с ръце в джобовете и съзерцаваше със студени змийски очи падналия. Около тялото му сякаш се гърчеха лазерни ефекти от сорта на ония, дето ги пускат по дискотеките… ала не от светлина, а от сенки.
Той внезапно се отмести от масата си, пристъпи към бар-плота и протегна ръка към копчетата на уредбата. Барманът, понечил да го спре, почти си глътна езика, възпрян от почернелите като катран очи на мрачния мъж. Те бяха яростни.
В тонколоните изгърмя редица радиостанции, течнокристалната скала се върна назад и от уредбата бликнаха плътни звуци на нещо класическо, внушително и потискащо, минорно до траур, до скръб… та чак до мазохистична наслада от тъгата.
Компанията не бе мръднала от местата си. Всичките седяха бледи като печурки. Въздухът тегнеше, наелектризиран все едно в силова подстанция.
Мъжът застана край тях. Наведе се и повдигна лежащия от пода. Стискаше го с два пръста за носа, лицето на завалията се гърчеше в жестока гримаса. На фона на класическата катедрална музика избумтя глас, какъвто можеше да се чуе само във фантастичен филм, посветен на Хелоуин:
— Някога да си чувал максимата „език мой, враг мой“? При употреба не на място, води до беля. Тогава и шести американски флот няма да те отърве, боклук. Марш вънка.
Цялата компания вкупом хукна към изхода, звънна строшено стъкло.
— Ти — стой! Плащай си сметката.
Здравенякът с подутия нос извади пачка банкноти и с треперещи пръсти заотделя пари, изтърва ги, тръгна да ги събира от локвите ракия, портокалов сок и салата… зловещият клиент му обърна гръб, но едва го стори, шавна тънка сянка и на фона на трагичен акорд от тонколоните съвсем отчетливо прозвуча плясък на камшик. здравенякът, както се беше навел, изрева отчаяно и тънко, сграбчи се с две ръце за задника и побягна, сякаш дявол го гонеше по петите.
— Една водка, моля.
Клиентът сядаше на мястото си до незапалената камина.
Персоналът с мъка се размърда. Гръмотевичното напрежение във въздуха спадаше.
Независимо от това останалите посетители още същата минута взеха да се спасяват.
Георгиев разпозна кръчмата отдалеч. Докато паркираше джипа, стана свидетел на бързо изнасяне на хора отвътре. Изглеждаха наплашени, пръсваха се по двойки, тройки, на малки тумби. Спешно хващаха отсрещния тротоар, сякаш в заведението бе избухнал пожар… всъщност, едва ли, тогава биха останали, ако не да помагат в гасенето, то да гледат.
Няколко минути Георгиев наблюдаваше тихата евакуация, белязана от вцепенена паника. Опипа се за пистолета. Без да поглежда, отстрани пълнителя и го скри в жабката. Поседя още малко, докато се увери, че повече плъхове не са останали на кораба.
Сто на сто не беше сбъркал мястото, макар че доста се помота, докато го намери.
Излезе, без да бърза, заключи, задейства алармата. Охранителната система на автомобила не пищеше, но сигнализираше директно на пейджъра, а при евентуална кражба изпращаше радиокод, по който можеха да я открият навсякъде из страната. Струваше майка си и баща си.
Влезе в дворчето на къщата, заизкачва стълбището, също без да бърза, макар да тръпнеше отвътре. И знаеше, че няма да се успокои, колкото и много стъпала да прекрачи.
На входа почти се сблъска с някакъв тип, бял в лицето като свещ, от когото лъхна я на повръщано, я на урина. Човекът изписка тихичко и се втурна надолу по стълбите. Някакво чудо го предпази да не се пребие. Георгиев го видя как изчезва зад оградата. Поклати глава и бутна вратата.
Заведението (механа с претенции за коктейл-бар) беше почти празно. Георгиев веднага се досети за причината — посетителя в дъното. Неговото отровно присъствие пъдеше клиентите и държеше в шах и безпомощност персонала.
Помещението потръпваше от звуци на орган, подходящи за готически замък с привидения. Нервно момиче бършеше пода с парцал на дълга дръжка. Другото се притискаше към бара, гузно-доволно, че НЕ ТЯ е в онзи край на заведението. Ясен закрачи направо към масата в дъното, поспря само край бар-плота и посочи на бармана да намали звука. Младежът само измига и Георгиев собственоръчно докосна сензора „Volume“. Цъкна наум, впечатлен от уредбата. Пресегна се и взе чиста празна чаша. Барманът не възрази.