Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Навярно си мислите, че ми е мъчно… БЕШЕ ми мъчно… но удавих мъката си в езерото. Натиках я в празното шише от ракията и я удавих… Ха. Ха. Ха.
Клиентът приказваше на изправените пред пепелника няколко останали му цигари. Беше им нарисувал с химикалка очички върху филтъра. И тъжни завъртулки — усти. Естествено — и чертички за нослета…
Може би при други обстоятелства това би разсмяло момичето, но сега… Тя реши да сподели с бармана извода си, че клиентът опасно се е насвяткал. Точно тогава мрачният мъж я забеляза и поръча нова бутилка от същия алкохол и кутия цигари. И ЧАК ТОГАВА ОТВОРИ УСТА. Преди говореше на фасовете си БЕЗ ГЛАС.
Сервитьорката хлъцна и побърза към бар-плота. По пътя реши, че е стресната от непогасимата жажда на клиента за алкохол, и точно това сподели с колегите. Кратката консултация предизвика колебания в персонала: да, кърка прекалено много, обаче…
Девойката изпълни поръчката — предвид цените с ресторантски проценти на водка „Финландия“ и вносни цигари, бе лудост да се откаже, — но поиска клиентът да се разплати, „понеже приключвали смяната“.
— Колко?
Гласът бе много странен, абсолютно смахнат тембър, сякаш по-богат на обертонове от скъпата уредба. Сервитьорката не намери сили да отвърне и само му подаде касовата бележка.
Клиентът плати и изръмжа, че не иска ресто.
— Е? — попита я барманът, когато тя се върна.
— Има пари — съобщи сервитьорката.
— Пиян ли е?
— Ннне бих казала.
— Нещо бледа ми се струваш.
— А… ще глътна малко въздух навън. Много е запушено.
— Добре.
Момичето изхвръкна навън, барманът се позачуди подире ѝ, озърна се към шантавия клиент, но не го видя добре в дискретното вечерно осветление и през хлапетата, които циркулираха от касата към стаичката за видеоигри. Приведе се към скрито под плота табло и засили потенциометъра, който подаваше захранване към вградените в покрива вентилатори. Като че ли наистина беше прекалено задимено…
Скандалът започна, когато местна тайфа окупира две маси и гръмогласно поиска мускатова ракия със салата и „ако няма шишчета, някакви пръжки тогава“.
За зла участ, те се оказаха в непосредствена близост до обедния клиент, който привършваше третото си шише. Малко след като компанията удостои заведението с шумното си присъствие, посетителят отскочи до тоалетната. Походката му бе като на човек, изпил само две бири. Докато го нямаше, новопристигналите настояха за смяна на музиката — „нещо по-така“. Мрачният алкохолен атлет не обърна внимание на това. Сервитьорката се успокои.
Навярно вече му беше все едно какво бумти в заведението, той и без това отдавна не слушаше тонколоните. Повече му допадаше да беседва с цигарите и чашата си… и, да, лепваше тъмен немигащ поглед върху всяка жена в коктейл-бара. Изпровождаше я с очи, но сякаш търсеше в нея други черти, прилика… а може би и тях не ги виждаше, а само реагираше на движещи се в помещението обекти. А повечето „обекти“ наистина бяха от женски пол, понеже заетите с важни разговори мъжкари пращаха гаджетата си с поръчки до бара, независимо че сервитьорките с късите си поли привличаха общото внимание — навярно трябва да се досети човек, че заведението не е на самообслужване, нали?…
Когато бурята се разрази, момичето, обслужващо кризисния край на заведението, си помисли, че цялата дандания сто на сто би се разминала — мрачният мъж кротко се наливаше с водка и пушеше цигара след цигара, затворен в някакъв свой собствен свят, в който навярно чашата най-приятелски се съгласяваше с монолозите му.
Обаче поведението, или по-скоро бездействието на мрачния клиент (мрачен? рече си изведнъж сервитьорката, не точно мрачен, а тъжен) попадна в обсега на сетивата на вече обърнал две малки ракии самоуверен смотаняк от гръмогласната компания.
Той се загледа в него, прислуша се. Беше двайсет и пет или трийсет годишен здравеняк с наченки на сериозно напълняване. Физиономията му лъщеше, оглеждаше сервитьорката с нагли очи и прекъсваше приятелите си с превъзходството на признат авторитет. Сипеше псувни и се хилеше самоуверено, но ето, внезапно замълча, забелязал странния посетител до камината и вероятно чул какво си мърмори.
Предчувствие за нещо лошо накара сервитьорката да трепне, когато здравенякът хлопна със замах мрачния мъж по рамото и изрева като овчар по добичета:
— Ма за коя пачавра се кахъриш бе, брато? Я бъди мъж, шибни ѝ два шамара да ѝ пусне пичката жежка вода, айде за някаква си кучк… ъъхррр…
Под кючека, леещ се от тонколоните, изведнъж настъпи мъртва тишина.