Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Усмихна се.
Побратимът Радослав имаше известно право. Някои думи съдържаха мъдрост от тъга. Също Път, но неабсолютен, неединствен.
Хората имаха множество определения за радост, за щастие. Но в момента Алванд се чувстваше най-плътно до усещането, изразено с диалектна немска дума — „хаймве“. Боли-за-Вкъщи. Човешкият Свят бе интересен… приказен… вълшебен… пресищащ. Змеят остро закопня за своята Земя, трогателно-наивно наричана тук Долна, за нейната позната обикновеност.
И у нас Навикът е Сила.
Не е Сила — инерция.
Алванд се усмихна отново. Дори измамните думи допускат постигане на верни изводи. Но за него е така, той има предимството да знае посоката. Деветте Езика, неговият и на расата шаркани компас. Хората са интригуващи същества.
Но е Време за Завръщане. Там, при Голямото ято. Там, в Света на дъгите, където трайно живее Обичта. Там, където Страшната война трябва да бъде доубита като бясна акула. Там, където чака избавление един стойностен човек.
Бате Митко стоеше посред гаража с ръце на кръста. Той винаги спираше за малко, за да огледа докъде е стигнала работата и дали не може да се свърши по-елегантно, с по-малко усилия, по-бързо и по-добре.
В случая го чакаше скоростна кутия на „Лада Нива“, а Димитър имаше само две ръце. Умуваше дали да свирне на комшията. Идеята не го блазнеше, макар никога да не бе имал проблеми със съседи. Ала сега той, женският татко, свикнал да се оправя без помощник, се хвана, че мисли къде се е запилял Иван.
Никога не беше се обръщал към него другояче, освен по име. Само понякога, много рядко, шеговито подхвърляше „батко Змеяне“ — така викаше на братовчеда си малката Искра, още преди да го види на живо. Още по-рядко, от дъжд на вятър, Димитър, изключително наум, мислеше за племенника си „синко“.
Никога не съжаляваше, че Господ му е орисал дъщеря. Не просто не допускаше да му хрумне да си рече „що нямах мъжко“, на сърце не му идваше да упрекне съдбата за това. И все пак, ако имаше И МОМЧЕ, навярно по-спокойно би гледал на живота… и на скоростната кутия.
Скръцна врата и нахлу светлина — слънцето блъскаше от висините по облачния покров, който само изтъняваше, но не се предаваше. Пък даже и не се сещаше да завали, като миналите дни, ей така, само без полза замрачваше небето и караше хората да хабят ток в електрическите крушки.
Димитър пестеливо мръдна глава. Побутна очилата си.
— Ооо… мусю. Здрасти. Как си.
— Tres bien. Et vous?
— И аз така. Закуси ли? То е обяд де…
— Oui, merci.
— Пак кисело мляко и хляб с лютеница?
— Oui.
— Хм. Гледам, че вече си се побългарил. Не само разбираш, а и лютеница не ядеш като чужденец, не си се омазал като преди…
— Ques-que vous fait, Dimitar?
Бате Митко се забавляваше с френския прононс на името си: Димитаа̀.
— Берем ядове. Третият стадий след фукня и мрънкане.
— Expliques-moi?
Димитър охотно обясни:
— С кое да е нещо хората първо се хвалиме, после от същото се оплакваме — било от кола и жена, шеф и къща, работа, нова покупка или придобивка… Типична българска, а навярно и всечовешка… ъммм… недоебаност. Прощавай, друга дума не ми дойде. Прекалено е точна.
Французинът закима:
— Le mot juste, d’accord.
Димитър потупа капака на днешния си дерт:
— „Ладата“ е хубава кола, пъргава е, сравнително лесно се кара, ама аз си обичам „Вартбурга“. Моделът 353 е най-добрата соцкола, от мен да го знаеш, понеже няма нищо излишно по нея. И ще ти кажа защо. Първо, айзенахските автомобили, даже и „Трабант“, дето сега го плюят незаслужено, са си на практика БМВ. И производителят ИМА опит да прави автомобили — точно сто години вече. Второ, трицилиндровият двутактен двигател е разработен още преди войната, но щом е оцелял досега, значи е ДОБРЕ измислен. С деветдесет коня без проблем си качваш до 180 на прав участък. Трето, „Вартбургът“ има голям пробег без сервизна намеса. Яко шаси, с тройна закалка. По-здрав е от „Фиат“, „Рено“ или „Ситроен“. Купето не се нуждае от коментар, добро е, модерно е, такова си остава от шейсет и шеста. И важното е, че колата е с предно предаване, не харчи много гориво, а двигателят е по-сигурен от мотора на „Ладата“… с която сега требе да се мъчим…
— Je voudrais vous aider.
— Тъкмо щях да те питам навит ли си… Ами… Я тогава да качим скоростната кутия, ама вземи се преоблечи…
Слязоха в канала и Димитър вирна глава към дъното на автомобила.
— Сега тук с крика…
Алванд сграбчи възела зъбни колела, преди Димитър да смогне да гъкне. Нагласи кутията на мястото ѝ в търбуха на автомобила и зачака.
Бате Митко само побутна очилата си и посмачка с палец носа. Опомни се за секунди и светкавично, но без следа от припряност, затрака с гаечните ключове. Мъчеше се по-бързо да освободи помощника си, защото скоростна кутия от „Лада“ може да не е същото на камион, ала все пак не е от папие-маше, независимо от пълното пренебрежение на френеца към теглото ѝ.