Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Можеш да пуснеш.
Алванд отстъпи.
Димитър довърши затягането на болтовете. После двамата се измъкнаха от канала. Бате Митьо надникна под капака. Взе парцал да избърше ръцете си. Отдавна не му се бе случвало да не знае какво да каже, пък и не вървеше да премълчи. Ограничи се с късото:
— Мерси.
Френецът кимна. Не беше запъхтян, нито изчервен от напрежение. Сякаш буцата, която повдигна одеве, бе пластмасова щайга с празни буркани. Димитър бръкна в грешен джоб за цигари.
Чак когато запали, намери какво да каже:
— Як си ти. Това е хубаво. Или поне не е зле за млад и разумен човек. Да си виждал Ванко? Къде го носи вятър по света… Я опитай да го кажеш на български.
— Не знам. От вчера го няма.
Бате Митко духна пепелта от цигарата.
— Много чисто говориш. Браво. Елена била имала добри учебници…
— От тях научих френски. И не съм човек.
Димитър помълча.
— Ами какъв си? Извънземен?
Беше склонен да го повярва.
— Да — простодушно отвърна „Ален“. — Извън Земята. Извън тази Земя.
Бате Митко се учуди на спокойствието си. Едно е да имаш широки разбирания, да не смяташ никое мнение за последна дума и да се интересуваш — когато не си капнал психически след бачкане — от живота, Вселената и всичко останало. Друго е да приемеш нещата, когато ти се натресат в двора… или в гаража. Димитър не ползваше съмнения заради самите тях, просто каквото и да е твърдение следваше да се докаже.
Озърна се към „Ладата“.
— И откъде… си пристигнал, долетял, телепортирал…? Кое наричаш родно място?
Алванд приклекна край прозореца, вдигна лице към небето.
— След полунощ облаците ще се изчистят. Ще ти покажа, Димитър.
— Звездата ти?
— Луната.
Бате Митко дълбоко кимна, но реши да уточни:
— Нашата Луна?
— Точно така. Ала нейна друга реалност. Отвъдност.
— Не става приказка за някакво царство на сенки, така да разбирам на практика?
— Правилно. То е Долната земя от вашите „детски“ приказки. Не е Миктлан, нито Хадес. Не е Оня свят.
Очилата на Димитър заблестяха. Мозъкът му щракаше въпреки изумлението, а може би благодарение на него — впрегнато като вол да тегли каруцата на логиката. А самото изумление идеше от някаква истинска вярност, която дявол знае как я усещаше в думите на „французина“.
— Как ти е истинското име?
— Алванд. Така ме познават някои хора. Така бих искал да ме познаваш и ти. Защото си от онези човеци, заради които свят светува за Добро.
Мъжът приглади остатъците коса над ушите.
— Да. Добре. А я да те питам… Ванко. Нашият Ванко. И той ли е от там?
— Винаги е бил.
Димитър замачка следваща цигара, забравяйки да я запали.
— Не ми е чудно. И ще ти кажа защо. Изглежда постоянно съм го усещал вътре в себе си, някъде под съзнателните мисли. Та излиза какво — че вие сте…
— Змейове. Също и…
— Знам — бърже го прекъсна бате Митко.
Лапна цигарата и я задъвка.
— Знам — повтори. — Обаче ще ме заболи, ако го кажеш. Дете ми е…
— И винаги ще ти е дете.
— Разбирам. И все пак… Тъга. Човешки предразсъдъци — той тихо се засмя, — нося ги като цайсите, без тях не се оправям. Или като годините — не мога да ги отрека. Но знам и винаги съм го знаел. Макар често да ми се е струвало пълна щуротия и лудост. А най-вече… сигурно скоро ще си тръгвате…?
— Иван-Крилан и аз.
Димитър го гледаше през стъклата сериозно.
— Не знам — отвърна Алванд на погледа му.
Щракна запалка и отрази пламъчето в очилата.
— Предполагам, че ще е правилно — рече след дълбоко дръпване.
— Не дойдохме заради… това. Просто се случи.
— И животът е така. Просто се случва.
Алванд се учуди само за частица от мига. Имаше за какво да харесва този човек.
— Трябва да намеря Крилан — каза той. — Може би ще Преминем още тази вечер. Разполагаме с Проход.
Димитър поизпъна рамене.
— Елена знае ли?
— Аз не съм ѝ казвал.
— Недей. Аз ще намеря начин да я подготвя… и да ѝ обясня по-късно. Ако ще тръгваш, тръгвай още сега, Елена скоро ще си дойде, а прибере ли се, ще те хване да си упражнява френския… Между другото, справя ли се?
— Много добре.
— Умна е тя. И готина. Малко разпиляна — въздушна зодия.
— Името ѝ значи „слънце“. Змейовете сме негови деца.