Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Младият шаркан потисна емоционалната вълна и се зае да анализира. Веднага отхвърли възможността събратът му да е мъртъв — умирането щеше да освободи Последна сянка, която сетивата му биха доловили заради нейната различност от всичко друго в тази реалност.
Значи, Иван бе се захлупил със своя щит, с което показваше, че не желае да го безпокоят. Добре, негов избор, ала… защо толкова ПЛЪТНО се е затворил? Нещо не беше наред и Алванд изпита съмнение дали в случая не бива да се постъпи нетактично. Претегли последиците от постъпката си. Каквото и да се случеше, щеше да „плати“, както казват хората, само той. Съмненията останаха.
Тогава отпрати зов. Отговор не последва, но остана с впечатлението, че е чут.
Реши да почака.
Алванд усети слабо трепване в Потока. Заслуша се, но усещането не се повтори и той го отложи в складовете на паметта си, още повече че в момента изживяваше възхита от едно свое откритие. То можеше да се предвиди, Алванд дори го очакваше, ала очарованието да се докосне до още една брънка на Истината не губеше от това.
Алванд забелязваше красотата на прозрението, изразено съвсем просто:
Лъжовният Език притежаваше заложби да излъже себе си… и така да даде на породилата го и пораждаща го мисъл неизкривена картина на обективната реалност!
Всички Лъжовни езици, всички израснали в различните човешки племена противоречиви граматически правила, огромни лексически масиви — те позволяваха Съчетаване. И то ги издигаше над ограничените брегове на Заблудата. Повечето думи нямаха директно съответствие за буквален превод и тъкмо затуй си пасваха, допълваха се. Граматиките даваха безкраен набор възможности за опериране с понятия, значения и смисли. Вярно, Съчетаването не разполага с ясен и докрай логичен ред, подобен на структурата на Деветте змейски Езика, особено що се касае до Езика на Познанието. В тази светлина Лъжовният Метаезик е твърде див и стихиен, ала това е белег на различно Качество вътре в него, една скрита мощ за разсъждения и извисяване на ума. Вярно, надскачане на ограниченията често се постига и интуитивно, но остава практически недокоснато от аналитичната сфера на разума, когато не съществуват познати формулировки за предмети, явления и идеи. И ако някой човек би познавал поне по един език сред основните типове реч на своята раса, ако би ги допълнил с жестови форми на общуване, то тогава той би разбирал Всемира така, както да би владеел Деветте Езика! Наистина, малко по-иначе, по по-различен начин, с неизбежните пропуски в детайлите, но — такъв човек би могъл да се доближи по интелект до Премъдър змей!
Разбира се, човешките езици оставаха самоцентрични и мереха всичко според себе си, но и тази пречка бе преодолима: хората развиваха наченки на обективен анализ, наричан от тях математика. Една по-широка обща математическа култура щеше да позволи на Лъжовния език това, което той поначало бе в състояние да извърши — да погледне себе си, ала не като абсолютна среда на всичко съществуващо. И крачката към обективно съзнание щеше да остане във волята на избора на всяка отделна личност. Човеците можеха в крайна сметка да Прогледнат.
Алванд бе омаян от ширналата се в ума му перспектива.
Хорските мислители, боравещи в рамките дори на един-единствен лъжовен език, успяваха да стигнат далеч, ала от един момент нататък се спъваха, блъсваха се в предела на възможностите си. Често свършваха трагично. И то само поради това, че им липсваше тъкан-инструмент, която да изведе човешкия начин на мислене над себе си, на простор, където има достатъчно духовен обем за растеж.
Алванд подозираше, не — бе убеден, че неведнъж човеци са излизали от кожата си, изправяли са умствена снага високо към небето. Невъзможността да споделят Пътя си ги е спирала. Заобикалящото общество ги е виждало в пречупената светлина на Лъжовния Език и хорските Мъдреци или са угасвали сами, или са бивали стъпквани. Как нито веднъж не са случили да се съберат онези големи хора!… Ала в историята стояха сведения, че понякога и тълпите поемали посочения Път.
Уви. Бързо губеха посоката сами. Огромни вълни даваха жалки резултати. Все пак — резултати. С малки стъпки, ала движение. Движение, ала пипнешком. Липсваха им очи. Мозъците им бяха слепи. Слепи, но зрящи. Втренчени в криви огледала. Четвъртата Сила в човешкия Свят — Навикът.
Змеят поглади корицата на последния речник, след който го сполетя Откритието. В неговата обширност Алванд намираше множество по-малки Открития. Късчета мъдрост. Човешките думи.