Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Зако се обляга назад. Край него сякаш се сгъстява полумрак, креслото му тръгва заедно с цялата стая назад…
— Бъди читав, Дичо. Ще се помним — казва напоследък.
— Тръгваш ли си?
— Ха! Трудно ще си тръгна от там, където не съм! — иронично отвръща Лъчезар с отдалечаващ се глас и ето че самият избледнява, пропада…
— Почакай, Зако… Зако! — вика Радослав…
… и собственият му глас го пробужда.
Дълго не можа да проумее къде се намира.
А, да.
Мамка му.
В търбуха на един умиращ в неволя зертон, поробена ламийска крепост.
Страната още коментираше посещението на принц Чарлз в София. Шегуваха се, че за пристигането му метеоролозите уредили лондонско дъждовно време — как иначе, прочутото българско гостоприемство, задника си съдираме да угодим на гостите, да не речем направо, че им ги подлагаме — задниците де…
Ураганът Мич опустошаваше Централна Америка, шефовете на НАСА се чудеха къде да приземят совалката, на чийто борд се намираше 77-годишният ветеран Джон Глен, но американците повече бяха впечатлени от съобщението на учените, че чрез клониране на ембрионални клетки много скоро ще стане възможно произвеждане на всякакви тъкани за присаждане, при това имплантантите ще са универсално съвместими с кой да е реципиент, търсенето на донори ще намалее…
През това време Алванд стоеше възхитен пред мъждукащ Проход.
Постоянните Проходи между Кашеп и Земята бяха залостени от началото на войната. А и по принцип не бяха много. Едни — скрити в непристъпни планини — дали началото на легенди за вълшебни страни. Други — в морските дълбини или някои езера — сред тях и Лох Нес. Трети — в пещери, край древни развалини… Всички бяха запечатани. Ключът от тях се намираше в Света на дъгите.
Но ето че намери ЧУЖД Проход, сътворен не от облачна крепост или шаркански Мъдрец.
Алванд с благоговение притвори Прохода, без да го заличава. „Върза“ го с биополето на старото дърво, самотен голям дъб. Стори го по-лесно, отколкото би обяснил как го прави на човешки език. Подобни дървета, сред тях и орехите, са подходящи за Праг на Проход. Хората затова са мислели, че змейовете почиват върху такива дървесни великани, може би дори вият гнезда в клоните им. И не са смеели да ги секат, почитали са ги… Ето, даже край София само преди петдесет земночовешки години е имало грамаден орех посред нивите, отдавна престанал да служи за резе на Проход. Ала когато го отсекли, остатъчните магически заряди облъчили участващите в убиването на дървото. И те бързо загинали — един се пропил и умрял, друг полудял, трети се обесил, четвърти, главният инициатор, председател на ТКЗС, още на следващия ден издъхнал от инфаркт. И селяните рекли: отмъсти си змеят, задето му махнаха ореха…
Отмъстил, да. Колкото е отмъстил електротехникът на някой непредпазлив крадец на жици под напрежение. От какви недомислици само тръгват хорските легенди!…
Когато минаваш през Проход, той се схлупва подире ти. Образованите сред човеците биха казали „колапсира“. Обикновено е така. Но се случва, когато Проходът е отворен от неопитен ум, след колапсирането да последва вторично активиране… и накрая процепът между подвселените кротко угасва, тъканта на реалността зараства.
Алванд имаше късмет да се натъкне на него, да го подуши преди окончателното му изчезване. И го стабилизира с жизнената сила на стария, но пълен със Съдба за осъществяване дъб. И още при огледа заключи, че не го е отворил шаркан. ВГЛЕДА СЕ и се убеди в неочаквания си извод — в друг слой реалност бяха преминали не кой да е, а човешки същества!…
Нима бе възможно хората да умеят да се обикнат така, че да овладеят Вселенската сила и да Преминат?! Значи, събратът Иван-Крилан все пак е сбъркал! ВЪЗМОЖНО е човеци да се ОБИЧАТ като змейове!
Оръженосецът се изпълни с уважение към непознатите влюбени. Този свят продължаваше да го изненадва с несъвместимостите си, с крайните контрасти… Но и да го уморява. Сега тълкуваше нещата по-рядко от преди. Стигна до мнението, че по същество, разликите между Горната и Долната земи не са в очевидното, а в съвсем тънки и неуловими подробности. Съществени обаче подробности. Детайли, заради които истинското чудо беше във факта, че змейове и хора изобщо някога намират общ език. Ненапразно по-умните са се оттеглили в друга реалност, за да не анихилират двата Свята…
Ох, колко добре, че скоро ще го напускат…
И тук Алванд се сепна. Нещо не беше наред. Той изчисти съзнанието си от формулирани мисли и се остави на Потока. След мигновено прелетелия транс узна причината — във фона на безчет биополета не долавяше присъствието на Крилан.