Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Екстра. Взела си е на старо едно „Ровърче“ и само обикалят с бебока като бесни. Вече познава целия щат като по карта, а аз още не се оправям в квартала…
— Ти?
— Служба чистота към кметството. Малко работа, много пари. Като за емигранти де. И колегите са по̀ народ от местните, все такива като мене…
— С тази публика няма скоро да научиш английски — отбелязва Зако.
— Ъхъ. Повече испански, полски и корейски. Аз си карам на български. Имам чувството, че английски говорят само канадците и черните… ох, с тия сладури имах една препирня, понеже откъде да знам, че „негър“ е обидна дума, а „черен“ — нормална за употреба? В българския е обратното, мама му стара…
— Вярно ли, че канадците са по-културни от щатските? — любопитства Радослав.
— Абе… според местните обичаи — навярно…
— И по-нататък?
— Догодина ще купуваме къща. Мъничка. Глася се за социален работник. Ходя на курсове. Емилия взе едно топ-лапче…
— Лаптоп бе, дивак!
Сашо обожава да се гъбарка с думи и имена, вече го върши почти несъзнателно. В тайфата още е знаменит лафът му: „Див чесън? Чесан, пък див… дивото е рошаво, ей!“ Сега се сопва обаче на Зако, май е засегнат:
— Добре де! Буквояд! Лап-топ, преносим компютър, компютърен преносник, все тая… Та взе си Еми таз чалгийка и се урежда да бачка надомно към интернет-компания някаква. „Надомно“, това е за по-благозвучно. Не си седи вкъщи, затова ѝ е лапнатият топ, да си върши работата където ѝ е кеф да паркира колата…
— Драпате за средна класа — кимва Лъчезар. — А къща — що? Вземете на изплащане.
— Така е прието, да, ама нали сме си българи…
Радослав протяга ръка към касетофона, за да обърне касетката. Още не може да познае чия е музиката, а Лъчезар само загадъчно се хили.
Хвърля бегъл поглед наоколо из стаята.
— Добре си подредил. Не можах да ти позная апартамента — казва одобрително.
Зако пуска блажена струя дим и отнема от устата си чибука на избълбукалото наргиле. Изпод атлазен домашен халат се подават коленете му в дънки. Палатите, в които седят, се губят в здрач и пушек, но обстановката е като за султански покои — тежки пухкави килими, резбован таван, оръжия и доспехи красят стените, драпирани с гоблени, писалище с разкошни фолианти по лавиците зад него. На свършване е ароматното масло в трепкащо кандилце пред домакина.
— А я да те питам за… — обръща се към Сашо Рус Радослав, но…
Сашо е изчезнал.
Върху инкрустирания плот на масата се стапят като в киноефект чашата, чинията и цигарите на Русия. Трепва свещта.
Би трябвало да е учуден, но не е. Ясно, тръгнал си е. Споглеждат се с Лъчезар, който изпуфква през чибука:
— Всичко при него е тип-топ. От американските служби го търсиха. Гледаха го и не го виждаха. И винаги когато го търсят, няма да го намират. А той, щастливецът, даже не подозира за това.
— Какви служби? ЦРУ? ФБР?
Не пита „защо“. Знае — заради Верена.
— Не. Засега никой не знае за тая кантора. Сърчинг фор терестиал алтернатив лайф формс. Биха пречукали папата, Далай Лама и биха се изсрали в джамия за ДНК-проба от твоята змеица. Или от тебе. Но не успяха да се доберат до Сашо и да го разпитат. Скоро специалната сенатска комисия ще им спре финансирането на проекта, навярно ще станат легални, към някой университет, поредните чудаци.
— Имам чувството, че не ни помни. Нито мен, нито теб.
— Това е страничен ефект, част от… „заклинанието“, така да го кажа. Когато сънува, тогава се сеща за нас. Айде стига за Сашко.
Известно време мълчат, пушат и пият.
Зако пали ново благоуханно кандилце, над фитила се издига езиче пламък, който сгъстява мрака.
— Как я караш? — пита Лъчезар.
Радослав се обляга върху възглавниците и чопли ориенталските шевици.
— Още блуждая. А в момента съм в принудителна почивка.
Зако небрежно махва с ръка:
— Това ще се уреди. Иначе как си?
— Като змей — ухилва се Радослав.
Светлината намалява. Лъчезар му се вижда по-стар от трийсетте си години. На китката му смътно блести гривна, носи и златен пръстен с някакъв кабалистичен знак.
Стаята неусетно, но разбираемо се отнася, едва люшва подът, както в остро маневриращ зертон.
— Чуй какво ще ти кажа — Зако гледа Радослав с дълбоките си катранени очи. — Оръжието не е в ръката ти, а тук — чука с полусвит пръст слепоочието на Радослав. — Него нито губиш, нито ще засече, когато най не бива. Внимаваш ли? Друго: скоро Годо ще дойде. Да не се шашнеш и да гаврътнеш от мъртвата вода във вампирския граал. И последно… — Лъчезар се усмихва, много рядко го прави, но има изключително топла усмивка. — Приятелствата нямат начало, нямат край. Приятелството е извън времето. И затова разделите не трябва да натъжават. Нека не си липсваме.