Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Погледите им вече не се кръстосваха като мечове, но и не се сливаха.
Ти ме повика.
Не го осъзнавах.
Успях да дойда с това!
Повиках спомен. А ти дойде в плът и кръв.
Прощавай, не съм го разбрал…
Аз направих избора си, Крилане. Още отдавна. Нали ти ме учеше да се боря за мечтите си, да не ги зарязвам безпомощни!…
Помълчаха.
— Радвам се, че намери път към нашия свят, Ванко. Красиво ли е… у нас, в Долната змейска земя?
— Ела с мен, Вкъщи.
— Не мога. Тук е моят дом, Ванко-Крилане.
— Тук е нашият Затвор! Искрице-звездице, аз… — млъкна и стисна зъби, сякаш да запре напиращите думи.
— Любовта е рана. Който най-дълбоко ранява, него обичат най-силно. В този свят е така. Поне за нас.
Отново се загледаха един в друг.
— Крилете ти наистина са красиви — промълви тя с тежко гърло. — Видя ли, бях познала. Радвам се… че те видях… че си жив… че летиш най-после и никой няма да те принуди да пълзиш…
Тя докосна с пръсти раната на главата си. Змеят направи движение към нея, но Искра го спря с протегната ръка.
— Недей — прошепна, — върви, отлитай… защото ще заплача… и тогава тук няма нищо да расте, а ей онази джанка, хлапетата много я обичат — изхлипа и подсмъркна, смело и рязко вдигна лице към Иван.
Още минута.
Огнян се раздвижи и тя моментално го подхвана, помогна му да се изправи, подпря го с рамо. Сетне забеляза, че той се е вдървил като статуя, и затова мълниеносно се озърна към Иван. Той замота енергично муцуна в припряно-успокояващо отричане:
— По-добре нищо да не помни. И няма нужда да ме вижда. Сега тръгвам. Още малко. Да те погледам.
Три секунди.
Той вдигна длан, сви китката в юмрук и го притисна към гърдите си. Тя повтори жеста и те неволно се усмихнаха.
Змеят разпери призрачни криле и се заиздига лек като хвърчило към сивото студено небе.
— Бъди добре.
— И ти. Лети високо.
— Обещавам.
Крайградски автобус намали, заобикаляйки подаващата се от банкета задница на катастрофирала лека кола. Шофьорът с раздразнение и съжаление хвърли бързо око към стоящите край душмански потрошения автомобил мъж и жена.
Катаджиите още не бяха довтасали.
„Женската е карала — измърмори си убедено шофьорът. — А зяпай сега облаците, моме. Блазе, че си се отървала, ама отгоре мангизи за ремонт няма да завалят. Кой им дава книжки на такива… Ах маматъъъ!“
Вихрушка тръсна „Икаруса“, той подскочи на равното като на дупка. Рейсаджията се вкопчи с мъртва хватка в ненадейно опърничавия волан и едва овладя машината. Откъм салона възроптаха немногобройни пътници.
Дървото с кюсналата се в него кола отмина в огледалото за задно виждане. Рейсът се полюшна още веднъж като оживял и подчинен кротна.
„Егати ветровете! — пое трепкав дъх шофьорът. — Още малко и да се натреса като ония рапони. Тюх, къде ми бяха цигарите?…“
Пътниците в салона мърмореха нещо за картофи и каруцари.
Автобусът ръмжеше и пушеше по маршрута си към София.
3.
Я сипи още сироп, че ми е безвкусно…
Как можеш да се наливаш с толкова сладко?
Обожавам! Много си падам!
В чашата на Сашо Рус се уголемява облаче концентриран домашен сироп от ягоди. Лъчезар понечва да остави бутилката, но се сеща и пита Радослав:
— И ти ли, Бруте, ще маскариш водката?
— Ааа, не — засмива се Дичо и слага длан над питието си.
Шишето е паркирано под масата, Зако изглежда доволен. Шеговито-надменно поглежда към Сашо:
— Не ти ли домиля за ракия в тая дива Америчка? Юнайтед Стейтс дринкър!
— Ма’ам едно уиски с шопска салата и не ми пука, че не е от Шопландия, а от Скотланд. Ма ти да знаеш какви циркове стават на Бъдни вечер! Някой ми беше казал, че в един супермаркет на кучи вой разстояние имало българска гроздова. Не им повярвах, щото са зле с кирилицата. Навярно са видели сръбска лозовица или македонска грапа. Но важното е, че разпознават руската водка. И тъй. Качвам се аз на колата и пътувам два часа в задръстване и сняг до шия, за да ме върне полицията — имало тежка катастрофа, всичко оградено, шаш и паника! Що, викам си, се мъча? Бам едно „Джони Уокър“, сипвай в павурчето захар — те ти греяна ракия! На туземците очите им щяха да изскочат, като взех да мезя с люти чушлета. Един мексиканец, дето пие текила, без да мигне, щеше да пукне на място! А аз неговите манджи само като ги надуша — рева като порой!…
— Как е Еми? — пита Радослав и посръбва водка. Набожда с вилицата кисела краставичка, после и от маринованата цаца, към която Лъчезар гледа с отвращение.