![Знакът на жрицата [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/6/7/znakt-na-zhricata-bg-download.jpg)
Знакът на жрицата [bg]
- Автор: Кобербёль Лине
- Серия: Жрицата на срама #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 9789549420555
- Переводчик: Неда Димова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Знакът на жрицата [bg]». Краткое содержание книги:
— Риана! Намерих те! Намерих те!
Една слаба жена стискаше ръката ми със студените си пръсти.
— Къде беше, съкровище? Мама те търсеше толкова дълго.
Тя ме притисна в прегръдка, също толкова студена, колкото и пръстите й.
— Лошо момиче, да ме изплашиш така!
Тя не бе само студена. Беше и мокра. Съвсем подгизнала, сякаш току-що бе излязла от водопада при воденицата. Изведнъж в главата ми отново прозвуча гласът на Тавис. „Тя търси удавеното си дете.“ Старата Аня. Прапрабабата на Тавис, която също се бе удавила преди много, много години.
— Пусни ме — помолих я аз и се борех да се освободя от мокрите й обятия. — Аз не съм твоето дете!
— Лошо дете — каза тя и ме притисна още по-силно. — Лошо дете, нали ти казах да стоиш в градината. Казах ти.
— Пусни ме. Пусни ме.
— Не. Този път няма да те пусна. Този път ще останеш тук.
— Ако остана тук, ще умра.
— Не. Мама ще се грижи за теб. Мама ще се грижи за малкото си момиченце. — Тя започна да ме целува по шията и по бузите, а целувките й бяха студени и мокри като кожата на жаба.
— Пусни ме. Аз не съм твоето дете!
Тя ме пусна толкова рязко, сякаш някой й отсече ръцете. Нейните жадни, търсещи очи срещнаха моите. И тя извърна поглед, точно както постъпваха живите хора.
— Не беше нарочно — захлипа тя. — Само за миг излязох. Не знаех, че сама може да вдигне капака! Нямаше как да знам!
Косата й бе също толкова мокра, колкото и останалата част от тялото й. Кичурите полепваха по бузите й на мокри ивици. Жената се загърна по-плътно с мокрия си сив шал, сякаш не си даваше сметка колко е студена. Мъглата около нея бе по-рядка. Зад гърба й виждах колелото и тъмния силует на полуразрушената воденица.
— Риана — прошепна тя. — Искам да си върна моята малка Риана. — И отново захлипа така жално, че сърцето ми се късаше, като я слушах.
— Риана е мъртва — казах аз колкото се можеше по-внимателно. — Ти също. Трябва да спреш да търсиш.
Тя вдигна глава, а очите й проблясваха от гняв.
— Искам си моята Риана Какво си й направила? Къде е тя!
Жената посегна с кльощавата си ръка и се опита отново да ме хване, но аз се хвърлих назад и поисках да се махна някъде много, много далеч. Един вихър ме поде и ме понесе през сивата призрачна земя, а аз запуших ушите си с ръце, за да не чувам гласовете. След миг отново висях на фона на сивото небе и виждах каруцата, мъжете и планинския проход. Този път не размахвах ръце, сякаш са криле. От цялото си сърце исках единствено да сляза долу, да заема нормалното си място в реалния свят, да имам тяло, което тежи — живо тяло, което другите хора можеха да виждат.
— Хайде, момиче, събуди се. Сандор, донеси малко вода, по дяволите!
Стига толкова вода, помислих си аз, никога повече не искам да съм мокра! Но никой не се интересуваше от това какво мисля. Сложиха на челото ми мокра кърпа, а някой ме удряше по бузата по възможно най-неприятния начин, толкова силно, сякаш ми биеше шамари.
— Доверете ми се, господарю. Знам какво правя — сопна се гласът.
— Нали така каза, Сандор? Ако момичето умре, какво ще обясниш на Графа на Ордена на дракона?
— Беше само вещерски корен, господарю. Не би трябвало да умре от това. Милостивата госпожа ми го даде.
— За майката, глупако, не за детето.
— Простете, господарю, но беше и за майката, и за детето. Заръча ни много да внимаваме и с момичето.
Не исках да умирам. Не исках да се връщам обратно в призрачната земя, да бродя без покой из мъглите, докато търся нещо изгубено, съвсем изстинала като старата Аня.
— Стига си ме удрял — измърморих аз. Главата така или иначе ме болеше. Сякаш венците ми бяха възпалени.
Шамарите секнаха и аз бавно отворих очи. До мен беше клекнал мнимият Ивайн с мокър парцал в едната ръка. Вече не бях във фургона, а лежах на една страна в някаква остра жълта трева. Сбърчих нос. Миришеше на повръщано и се страхувах, че аз го бях направила.
Ивайн, който всъщност не беше Ивайн, се изправи и погледна този, който стоеше зад мен.
— Извади късмет, Сандор, изглежда е решила да не умира днес.
След малко продължихме. Аз лежах на пода на единия фургон и този път ми бяха постлали нещо отдолу — две дебели наметала с кантове в черно и бяло. Цветовете на клана Ская, помислих си аз. За първи път огледах фургона. Беше натоварен с големи купчини дрехи. Кантовете на една част бяха в цветовете на Ская, на друга — в зелено и бяло, тези на Кензи. Между купчините дрехи имаше дървени каси, които през цялото време се блъскаха една в друга — всеки път щом фургонът подскочеше заради някоя бабуна или камък. Аз поотместих капака и погледнах в една от касите. Слама. Каса, пълна със слама? Не, не ми се вярваше. Пъхнах ръка и заопипвах наоколо. Бързо намерих нещо студено и остро. Не че бях свикнала да държа такива неща, но веднага ги познах по формата. Касата бе пълна с мечове.