За духа на законите
- Автор: дьо Монтескьо Шарл
- Год: 1984
- Язык: болгарский
- Год: Наука и изкуство
- Переводчик: Тодор Чакъров
- Жанр: Политика
Электронная книга - «За духа на законите». Краткое содержание книги:
Традициите, обичаите, които са повлияни от климата, от мястото, където живее нацията формират духа на един народ, неговата култура. Съответно духът се излива и в закона. Законът има дух, който отразява желанията на нацията и този дух е противопоставен на буквата на закона. Законът е изкуствен (направен е от хора, които могат да грешат). Следователно законът подлежи на поправки. Няма и не може да има вечен закон. Така Монтескьо обосновава основния дух на една държава. По този начин може да се тълкува понятието дух в заглавието на неговия труд.
Съществуват два типа закони: природни и такива, които произтичат от разума (Законът е човешкият разум, Мотескьо). Ако законът е добър се подчиняваме, а ако ли не го променяме.
Монтескьо прекарва почти двадесет години в проучвания и писане на За духа на законите, която обхваща широк кръг от теми в политиката, правото, социологията и антропологията и включва повече от 3000 цитата. В този политически трактат Монтескьо застъпва конституционализма и разделението на властите, както и премахването на робството, опазването на гражданските свободи и върховенството на закона, както и идеята, че политическите и правни институции следва да отразяват социалните и географски особености на всяка конкретна общност.
СЪДЪРЖАНИЕ
ДОКТРИНАТА НА МОНТЕСКЬО — АКАД. ЯРОСЛАВ РАДЕВ 7
ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ 47
РАЗСЪЖДЕНИЯ ЗА ВЕЛИЧИЕТО И УПАДЪКА НА РИМЛЯНИТЕ 825
ОПИТ ВЪРХУ ВКУСА 963
БЕЛЕЖКИ КЪМ „ЗА ДУХА НА ЗАКОНИТЕ“ 993
Тъкмо в името на републиканските идеи Платон е изисквал онези, които получават подаръци за изпълнението на своя служебен дълг, да бъдат наказвани със смърт. «Не трябва да се приемат подаръци — пише той — нито за добри, нито за лоши дела.»
Римският закон, който е разрешавал на длъжностните лица да приемат малки подаръци, ненадвишаващи сто екю годишно, е бил лош закон. Тези, на които нищо не дават, и не искат нищо от тях; тези, на които дават малко, скоро ще им поискат повече, а след това — много. Впрочем много по-лесно е да убедиш тоя, който е длъжен да не взема нищо, да взема нещо, отколкото тоя, който взема повече, да взема по-малко и който винаги намира за това някакви предлози, извинения, причини и оправдаващи го обстоятелства.
Глава XVIII
За наградите, които господарят раздава
В деспотическите държави, където, както вече казахме, хората биват подтиквани към дейност само от надеждата за житейски удобства, господарят може да награждава само с пари. В монархията, където господствува само честта, господарят може да награждава само с отличия, но тъй като тия установени от честта отличия са свързани с разкоша, който неизбежно поражда потребности, господарят награждава с такива почести, които водят към богатство. Докато в една република, където властвува добродетелта — мотив, който сам е достатъчен и изключва всички други мотиви, държавата награждава само чрез освидетелствуване на тази добродетел.
Общо правило както за републиката, така и за монархията е, че големите награди са празник на упадък, защото те доказват, че техните принципи са покварени; че, от една страна, понятието за чест е загубило предишната си сила, а, от друга — че гражданските добродетели са отслабнали.
Най-лоши римски императори са били най-щедрите; такива са били например: Калигула, Клавдий, Нерон, Отон, Вителий, Комод, Хелигобал и Каракала. А най-добрите, като Август, Веспасиан, Антоний Пий, Марк Аврелий и Пертинакс, са били най-икономични в тоя смисъл. При добрите императори държавата се с връщала към своите принципи: и съкровището на честта е замествало другите съкровища.
Глава XIX
Други следствия от принципите на трите вида управление
Не смея да завърша тази книга, без да посоча още няколко приложения на посочените от мен три принципа.
Първи въпрос. Трябва ли законите да принуждават гражданина да поема обществени длъжности? Аз казвам, че трябва, но само при едно републиканско управление, не и при монархическо. При републиката обществените длъжности са свидетелства за добродетел, залог за това, че отечеството се доверява на гражданина, който трябва да действува и мисли само за него; и той не може да отказва тия длъжности. При монархията те са свидетелства за чест; но честта е така своеобразна, че изисква човек да приема тия добродетели, когато пожелае и както пожелае.
Покойният крал на Сардиния е наказвал онези, които отказват да бъдат отличавани и назначавани на служба в държавата му; без да съзнава това, той се е ръководел от републикански идеи. Впрочем неговият начин на управление доказва достатъчно, че намерението му съвсем не е било такова.
Втори въпрос. Добър принцип ли е този, според който гражданинът може да се задължи да заеме във войската място, по-ниско от мястото, което е заемал преди? В Рим често се е случвало някой да служи при началник, който година преди това му е бил подчинен. Това е така, защото в републиките добродетелта изисква постоянно самопожертвование и отказ от всичко заради държавата; докато при монархиите честта, била тя истинска или лъжлива, не може да понесе това, което може да се нарече понижение.
В деспотическите държави, където еднакво се злоупотребява и с чест, и с постове, и с рангове, господарят непрекъснато може да става чирак, и чиракът — господар.
Трети въпрос. Трябва ли да се дава в едни и същи ръце изпълнението на граждански и на военни длъжности? В републиката те трябва да се съединяват, а в монархията — да се разделят. Би било много опасно в републиките армията да се превръща в особено съсловие, различно от гражданското; а в монархиите — не по-малко опасно да се съединяват тия две длъжности в едно и също лице.
В републиката хората се хващат за оръжието само като защитници на законите и отечеството; именно защото е гражданин, човек става за определено време войн. Ако тук имаше две различни съсловия, щяха да накарат всеки, който, намирайки се в армията, се смята за гражданин, да почувствува, че не е друго освен войник.
В монархията военните се стремят само към слава или поне към чест или богатство. На такива хора в никакъв случай не трябва да се поверяват граждански служби; необходимо е, обратното, гражданските власти да ги възпират и да не допускат едни и същи лица едновременно да се ползуват с доверието на народа и да имат сила за злоупотреба с това доверие.