Чаровникът, който я укроти
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: reid family #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чаровникът, който я укроти». Краткое содержание книги:
Рейфиъл Лок е най-желаният и чаровен мъж в лондонското общество. Той се обзалага с приятеля си Мактавиш, че ще преобрази капризната Офелия в мила и покорна жена, която ще бъде идеалната съпруга.
Но как?
Като я отвлече в провинциалното си имение и й покаже колко неприемливо е поведението й. Само че докато провежда ежедневните „уроци“, той започва да усеща необяснимо привличане към опърничавата си пленница…
— Това не ме устройва. Налага се да замина незабавно. Петдесет лири!
— Сегашната работа не ми харесва — призна младежът. — Цаних се през лятото, когато не беше тъй зле. Зиме обаче предпочитам да работя нещо вкъщи. Обаче петдесет лири… не ми се рискува да ме изхвърлят на улицата.
Глупости! Това бяха повече пари, отколкото той можеше да заработи за три години.
— Сто лири — нетърпеливо изрече тя.
— Къде ще желаете да отидете? — попита той и моментално отвори вратичката.
— В Лондон. С пълна скорост. Говоря сериозно. Бързината е задължителна.
— Не се тревожете, госпожице. Ще препусна към най-близкия хан, където в огнището пращят весели пламъци. То се е видяло, че тук няма да мога да се постопля. Нали може да спрем в хана?
— Да, разбира се — отвърна тя. Предполагаше, че за това ще плати толкова висока цена. Човекът просто искаше да избяга от студа. — Не очаквам да караш през нощта.
Добре, че предварително му беше казала да побърза. Зъбите й тракаха от студ. Вероятно в каретата не би могло да стане по-студено, но Офелия съвсем се вцепени, понеже седеше неподвижно от няколко часа. Кадифеното й палто бе толкова тънко, че одеялцето не й беше от голяма полза. Колко им оставаше, преди да достигнат град и топъл хан? Вероятно не повече от час-два, като се имаше предвид безразсъдната скорост, с която се движеха.
Поне Рейфиъл нямаше да успее да я спре. Беше се погрижил никой, включително и той самият, да не може да напусне Олдърс Нест незабавно, когато бе скрил конете. При тази мисъл тя се усмихна подигравателно: колко ли щеше да се раздразни, като открие бягството й! Ако отседнеха в хан, вероятно щеше да я намери на сутринта, но щеше да е хвърлил усилията си на вятъра. Тя щеше да се намира сред хора, които не го познаваха и нямаше да го оставят да вкара пищяща жена в каретата си, а Офелия определено можеше да пищи.
Жалко, че трябваше да остави Сейди, а също каретата си и гардероба си. Но пък Рейфиъл вече нямаше да има повод да седи в Олдърс Нест и щеше да използва каретата й, за да заведе всички по домовете им. А ако откажеше да й върне каретата, е, щеше да умува за това вкъщи, когато е сигурна, че веднъж завинаги е видяла гърба на този проклетник.
Това беше последната й мисъл, преди да тупне от седалката на пода. Замислена, тя не забеляза, че каретата се е килнала на една страна. Все пак подът бе безопасно място, докато каретата подскачаше в канавката.
Едва успя да се изправи на колене, когато ужасеният Албърт отвори вратичката:
— Добре ли сте?
— Даже нямам и синина — успокои го тя. — Само не ми казвай, че заседнахме в канавката.
Лицето на момъка почервеня.
— Кълна се, че не видях дупката. Ако не бях пришпорил конете тъй бясно, кой знае, може би щях да я видя, а може би не. С този сняг нищо не се знае.
— И?
— Когато изскочи от дупката, колелото изгуби тяга и се изплъзна от оста. Канавката не изглеждаше толкова близо, но очевидно съм грешал. И тогава се строши.
— Кое?
— Колелото — смутено отвърна той. — Отчупи се при падането.
— Конете добре ли са?
— Да, госпожице.
— В такъв случай могат да издърпат каретата обратно на пътя.
— Да, но доникъде няма да стигнем с това строшено колело. Уф, да плюя на скапания си късмет!
„И да плюеш, и да не плюеш, все едно“ — помисли си Офелия с въздишка. Като се замислеше, нареждането й да пришпорва конете в такова време беше глупаво. Но в случая умуването беше полезно за предотвратяване на бъдещи катастрофи и с нищо не й помагаше да намери изход от сегашното им положение.
— Какво би направил в такава ситуация? — попита тя.
— Щях да взема ново колело.
— Ами хубаво, какво чакаш.
— Не може да се каже, че сме близо до града. Докато се върна, може да се стъмни.
Първата й мисъл беше, че не иска да остава сама в този пущинак, особено вечерта. Но алтернативата беше да се опита да яхне някой от конете без седло, а тогава нищо чудно да падне, да си счупи нещо и да се озове в още по-тежко положение. Или пък да чака времето да се оправи и междувременно да замръзне? Или пък да чака Рейфиъл да се появи и да злорадства над мъката й? Ако изобщо се появеше, де. Нищо чудно да беше решил, че тя е безнадежден случай и е излишно да си хаби „помощта“ за някого, който очевидно не я желае.
— Не губи повече време — каза тя.
Надяваше се, че не е допуснала още една грешка.
ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
Снегът падаше на едри парцали и Рейфиъл едва виждаше на шест метра пред себе си. Ако вятърът беше малко по-силен, щеше да го нарече виелица, но, слава Богу, в момента нямаше вятър, а нещо като течение, което ясно го караше да усеща колко е студено — и което го навеждаше на пораженски мисли. В крайна сметка, като се вземеше предвид колко време бе минало, докато доведе коня от дома на Бартоломю, да го оседлае, да вземе въглища за празния мангал, не очакваше да настигне Офелия, преди тя да се е добрала до най-близкия град. Просто искаше да я открие, преди да е стигнала до Лондон, но това можеше да стане и утре, след спирането на снега — ако е рекъл Господ.