Чаровникът, който я укроти
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: reid family #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чаровникът, който я укроти». Краткое содержание книги:
Рейфиъл Лок е най-желаният и чаровен мъж в лондонското общество. Той се обзалага с приятеля си Мактавиш, че ще преобрази капризната Офелия в мила и покорна жена, която ще бъде идеалната съпруга.
Но как?
Като я отвлече в провинциалното си имение и й покаже колко неприемливо е поведението й. Само че докато провежда ежедневните „уроци“, той започва да усеща необяснимо привличане към опърничавата си пленница…
— Е, и?
Албърт почервеня от гняв и се запъти към Рейфиъл, за да вземе колелото.
— Добре, милорд, ще монтирам това — склони той. — След няколко минути вече ще сме на пътя.
— Знаех си, че ще се съгласиш с моята гледна точка, Албърт. Може би е по-добре да сложиш сняг на бузата си, за да не се подуе.
Слугата измърмори под носа си „проклети богаташи“, но Рейфиъл се престори, че не е чул. Не се съмняваше обаче, че Офелия е чула всяка дума. Всъщност първото, което тя му каза, докато й помагаше да слезе от каретата, беше:
— Не го уволнявай.
— Посочи ми една основателна причина да не го направя. — Той я дръпна към себе си, за да я топли, докато Албърт подменя колелото.
— Зашеметих го с най-чаровната си усмивка.
Не беше нужно да казва повече. Рейфиъл се надяваше, че тя никога няма да приложи въпросната усмивка върху него, защото си представи в какъв глупак ще се превърне.
— Твоята суета сигурно е доста тежък товар. Съвсем си й изпуснала юздите.
Тя се сгуши до топлото му тяло.
— Не си въобразявай, че я смятам за недостатък. Всъщност не ми харесва въздействието, което упражнявам върху мъжете, но то поне е напълно предсказуемо. Е, с изключение на теб, разбира се.
— Нима? И защо да съм изключение?
Тя го погледна.
— Не се прави, че не знаеш. Ти не виждаш хубавото ми лице, а чудовището, което си си въобразил, че съм.
Рейфиъл се подсмихна. Това не бе вярно, но той предпочете да не я поправя.
— Никога не съм те наричал чудовище, драга.
— Не направо, обаче неведнъж си го намеквал.
Тя изобщо не изглеждаше ядосана или засегната от това. Всъщност след случилото се в каретата Офелия беше омекнала. И не само това. Разпуснатата коса й придаваше един по-зрял, по-земен вид. Може би се дължеше на споделената им страст. Или…
— Мисля, че разбрах защо не можеш да контролираш темперамента си. Ти си обзета от страст, но не можеш да я изразиш.
Тя плъзна ръка под балтона му, за да я стопли върху горещите му гърди.
— Сериозно ли говориш?
— Да. Има само един начин да разберем със сигурност. — Той простена. — Но само не и тук!
След известно време, докато двамата пътуваха към Олдърс Нест в каретата, тя каза:
— Сега, когато се стоплих, откривам, че съм гладна.
— Аз също — изрече Рейфиъл, но нямаше предвид храната. Тази вечер Офелия беше събудила в него спящ дракон. Сега просто нямаше да може да си държи ръцете далеч от нея. Всъщност, откакто бяха потеглили, ръцете му я галеха неуморно.
— Скоро ще пристигнем — добави той. — Трябва да те предупредя, че май няма как да скрия от сестра си коя е моята гостенка.
— Не й ли каза?
— Предпочетох да се въздържа.
— Защо? В тайна ли смяташ да го запазиш?
— Не, просто Аманда няма да разбере.
— Че не си устоял на изкушението да помогнеш на клетница като мен?
— Не, че още не съм те направил своя любовница. Тя ще помисли, че съм загубил финеса си.
Офелия се облегна на седалката, погледна го с любопитство и се усмихна.
— Придобил си лошия навик да ме дразниш постоянно.
— Защо смяташ, че те дразня? — Той я погледна пламенно. — Споменах ли, че знам едно спасение от чувството за глад?
Тя избухна в смях.
ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
— Ето ви и вас — изрече Есмералда, когато Рейфиъл и Офелия влязоха в салона. — Какъв странен момент сте избрали да излезете на разходка с карета. Поне не закъсняхте много. Заради вас не сме започнали да вечеряме. Е, ще сядаме ли?
Рейфиъл се усмихна на леля си, която ги поведе към трапезарията. Хрумването й да изкара неуспешния опит за бягство на Офелия за невинна разходка беше добро. Това обяснение обаче нямаше да мине пред сестра му. Всъщност Аманда, която седеше на канапето до Есмералда, изобщо не помръдна. Беше заета да се взира невярващо в Офелия.
По всяка вероятност Офелия беше свикнала с подобни странни реакции, за да забележи отворената уста на сестра му.
— Здравей, Аманда — непринудено изрече тя. — Колко мило от твоя страна да изоставиш интересните развлечения на Лондон, за да посетиш заспалата провинция.
Аманда още не се бе окопитила достатъчно, за да отговори или даже да осъзнае, че седи със зяпнала уста. Рейфиъл въздъхна.
— Вие двете вървете — каза той на леля си. — Знам, че Фелия е прегладняла, тъй че не чакайте повече. С Манди ще се присъединим към вас след минутка.
Излизането на Офелия не изтръгна сестра му от вцепенението й. Сега тя просто зяпаше вратата с празен поглед.
— Добре, че по това време на годината в къщата няма мухи — изкоментира Рейфиъл.
— Какво? — попита Аманда, скочи на крака и възкликна в типичния си прочувствен маниер: — Мили Боже, Рейф, обичам те безумно и живота си бих дала за теб, но наистина не беше нужно да стигаш до такива крайности, за да ми помогнеш.