Чаровникът, който я укроти
- Автор: Линдзи Джоана
- Серия: reid family #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чаровникът, който я укроти». Краткое содержание книги:
Рейфиъл Лок е най-желаният и чаровен мъж в лондонското общество. Той се обзалага с приятеля си Мактавиш, че ще преобрази капризната Офелия в мила и покорна жена, която ще бъде идеалната съпруга.
Но как?
Като я отвлече в провинциалното си имение и й покаже колко неприемливо е поведението й. Само че докато провежда ежедневните „уроци“, той започва да усеща необяснимо привличане към опърничавата си пленница…
За малко да подмине каретата в канавката. Покрита със сняг, тя се сливаше с околния пейзаж. Вниманието му беше привлечено от конете. Снегът не се задържаше в топлата им, тъмна козина. Като видя килнатото возило, се уплаши. Чувството бе невероятно силно. Веднага щом осъзна, че един кон от впряга липсва и че каретата само е наклонена, си даде сметка, че няма пострадали. Офелия и кочияшът очевидно бяха решили да продължат заедно на един кон.
Това беше единственото му заключение и той не възнамеряваше да слиза в канавката, за да проверява. Но знаеше, че няма да се успокои, преди да се увери с очите си, че предположението му е вярно. Скочи от коня и отвори вратичката на каретата. Вътре имаше само някакъв вързоп… „Защо, по дяволите, имаш само едно одеялце в каретата си?“ — Гласът на Аманда отекна в съзнанието му. Едно одеялце не можеше да направи такава голяма купчина.
— Боже милостиви! — избухна той. — Оставил те е да замръзнеш! Къде е негодникът?
Офелия подаде глава изпод одеялцето. Той забеляза, че тя не си носи шапката. Дори елегантната й прическа беше развалена. Нима бе разпуснала косата си? Така се беше свила на седалката, че одеялцето я покриваше изцяло.
— Отиде за ново колело.
Рейфиъл седна до нея и погледът му попадна на студения мангал.
— Знаеше ли, че те оставя на студено?
— Вероятно не — отвърна тя и изведнъж му се сопна: — Затвори проклетата врата!
Той се протегна да изпълни командата й, но в каретата продължаваше да е кучешки студ. С всеки дъх от устата му излизаше облаче пара.
Сега, след като си имаше компания, Офелия спусна крака на пода и бавно се изправи. Одеялцето наистина беше миниатюрно. С него човек можеше най-много да си завие краката. Тя отново го разстла в скута си. Ръцете й бяха без ръкавици. Косата й беше разпусната, а дължината й бе невероятна. Един кичур се накъдри в скута й, до сключените й ръце. Пръстите й трепереха от студ. Той се ядоса: как беше допуснала да се изложи на такава опасност!
— Къде са ти маншонът и шапката? — запита той властно.
— Не бяха с палтото ми. Нямах време да ги потърся.
Изрече го толкова превзето, че Рейфиъл съвсем се ядоса.
— Мислех, че имаш повече здрав разум в главата си — нахвърли й се той, докато сваляше своите си ръкавици и улови ръцете й между своите, за да ги стопли.
Офелия не се опита да му попречи.
— Отчаянието ме тласна към глупост — простичко изрече тя. — Мислех, че с теб вече сме изяснили този въпрос.
— Ти не беше отчаяна. Просто се боиш от срещата с жената, която всички виждат в твое лице. И какво се е случило с косата ти?
Тя измъкна едната си ръка и отметна непокорния кичур.
— Трябваше ми допълнително топлина за врата и ушите.
Било й е толкова студено, че се е опитала да се стопли с косата си!
— Ще убия този идиот Албърт — изръмжа Рейфиъл.
— Не, обещах му сто лири.
— Това не е извинение. — Той грабна ръцете й и ги опари с горещия си дъх.
— Сякаш не знаеш какво са сто лири.
Разумен аргумент, но той я погледна съсредоточено.
— Решена си изцяло да поемеш вината, а?
— Разбира се, че да… О, не! Ти ще я поемеш.
Той се развесели.
— Чудех се кога ще стигнеш дотам.
— Умник. Ако не упорстваше в желанието си да ме държиш затворничка, когато дори не разполагаш с позволение от родителите ми, когато само си приел, че го имаш…
— Имам го. Грижовната ми сестра домъкна цялата ми кореспонденция.
— Колко удобно: оправдан си по всички обвинения.
— Да, много удобно, особено като се има предвид, че не те опекохме на бавния огън.
Той я дразнеше. Тя изглежда се беше досетила, защото иначе щеше да избухне. Обаче споменаването на огън му напомни, че носи чувалче с въглища.
— Между впрочем, нося ти въглища. Ей-сега ще запаля мангала.
Той стана и се върна след няколко минути. Бързо запали огън. Обаче щеше да мине време, преди каретата да се затопли, а зъбите на Офелия тракаха от студ. Устните й бяха посинели! На първо време трябваше да опита с нещо друго…
— Всъщност — подхвърли той, сякаш разговорът им не беше спирал — с теб имаме напредък. Вече не си толкова хаплива както в началото, а аз не съм видял доказателства за злоба. Сега не се безпокой, ще опитам нещо друго, за да стопля ръцете ти, защото въглищата няма да се разгорят достатъчно бързо.