Вълчият талисман
- Автор: Гиър У. Майкъл, Гиър Катлийн О’Нийл
- Серия: the first north americans #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Живко Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчият талисман». Краткое содержание книги:
— Лява ръка? — попита тихо той. — Къде си?
— Тук, ето я пътеката. — Той излезе на открито под оскъдната лунна светлина. Лош стомах го сграбчи в обятията си и запелтечи:
— Няма да повярваш колко неща се случиха. Най-напред Непослушко се изгуби през нощта. Аз тръгнах да го търся и сам се загубих в Страничните планини…
— Не сега, Лош стомах — каза изнервено жената.
— Наистина — съгласи се Лява ръка. — Познавам горските пътеки и може би ще успея да ви скрия или да ви покажа правилната посока. След това ще трябва да се оправяте сами.
— Няма ли да дойдеш с нас? — попита го Лош стомах.
— Трябва да се върна за Вълчия Талисман, Лош стомах. Слънчевите хора…
— Той е у мен — изграчи Лош стомах. — Вече е в безопасност. Разбираш ли, споходи ме Съновидение…
— Може ли да говорим за това по-късно? — прекъсна го жената. — Храбър мъж ще разпрати воини из цялата планина да ни търсят. Човече от Племето на вълка — тя се напрегна, докато изговаряше думите, ако знаеш как можем да се измъкнем оттук и да се върнем при Пеещите камъни…
— Последвайте ме. — Лява ръка ги изведе на полянката и тръгна на югоизток. „Лош стомах е взел Вълчия Талисман? Щях да се размина с тях, но огромният черен вълк ме отведе право при Лош стомах… и при Вълчия Талисман. Но на каква цена? Какво става? Какво се е случило със Силата?“
— Какъв човек си, Лош стомах — изръмжа Лява ръка. — Оплетен си с толкова много Сила, че направо се разтрепервам, като си помисля.
Гласът на старицата напяваше гъгниво в Съня.
Носеща се във висините върху разперени крила, Бяла пепел погледна надолу и видя някакви хора на тревистия бряг на голяма река. Коритото на реката се виеше във формата на подкова и около него дърветата бяха изкоренени, а в разораната земя никнеха крехки растения; хората вървяха между тях и скубеха плевелите. По-нататък в гората тя видя други хора, размахващи брадви с каменни острия. Те свличаха кората от дърветата — очевидно за да изсъхнат и да загинат. След това изгаряха мъртвите дървета, а пепелта им наторяваше почвата.
Силата изпълваше полята, обгръщайки със сияние високите растения, чиито дълги листа се полюшваха от вятъра. Животът пулсираше по стъблата и по зреещите жълти плодове на растенията.
В далечината се издигаше могила от пръст. На върха на могилата имаше дървена постройка. Стените бяха покрити с дървесна кора, а островърхият покрив бе от слама. Отворената врата сочеше на юг и пред нея бе застанал човек с маска от пера, вдигнал ръце към слънцето, който Пееше молитвени песни на Първия човек, Слънцето и белоликото растение.
Гласът на Гръмовната птица процепи въздуха:
„Кажи на Лява ръка, че трябва да поведе Племето на вълка на изток. Пътят ще бъде труден. Племето на Бизона ще воюва с тях и много ще загинат в тревистите равнини. Племето на вълка трябва да върви по лосовата река, докато стигне Бащата на всички реки. Там ще трябва да водят война с Маскираните танцьори и да заживеят нов живот. Там трябва да продължат Съня и да обновят Маскираните танцьори.“
— Ще му кажа. — Тя разпери ръце, сякаш искаше сама да полети. — Но той ще поиска Вълчия Талисман.
„Вълчият Талисман изпраща истина в Съня на Лява ръка, но той е Търговец. Сърцето му ще разбере какво трябва да стори. Той няма твоята Сила на Съногадателка. Неговата е различна. Кажи му да следва реките на изток. Кажи му, че един ден ще се появи Съногадател, който ще издири Вълчия Талисман и ще го върне при Бащата на реките и Кръвта на Първия човек. Но най-напред народът му трябва да докаже, че е достоен за това.“
— Ще му кажа. — Тя се извиси в екстаз, чувствайки как присъствието на Върховното цяло изпълва златистата мъгла, която я заобикаляше.
Под нея се появиха облаци и затулиха земята. Плясвайки с крила, Гръмовната птица се гмурна в пухкавата маса. Бяла пепел притисна колене до гърдите си. Плавайки във въздуха, тя потъна в сивотата, а краищата на Върховното цяло я теглеха настойчиво, непреодолимо.
Примигна и се размърда, отърсвайки се от мъглата на Съня. Перата на Върховното цяло докосваха леко душата и.
За по-безопасно бяха решили да спят през деня и да се придвижват през нощта — така съгледвачите на Строшените камъни нямаше да могат да ги съзрат от някой планински връх. Докато Бяла пепел се протягаше, слънцето започна да залязва зад зъберите на Червените скалисти планини, издигащи се отвъд долината на Сивия елен, която вече бе покрита с виолетови сенки. Небето на изток постепенно придобиваше тъмен, прозрачен цвят на индиго. Бяла пепел лежеше загледана в красивия пейзаж, а откъслечни фрагменти от Съня все още витаеха из съзнанието и.