Бялата зима на аристократите

На другия ден отидохме с баща ми до мелницата.

Краткият път на превръщането на зърното в хляб придобиваше в нея друг, библейски смисъл. На пресътворяване на дареното от добрата земя в най-насъщното, даващо право на бъдеще. Селяните превръщаха този ден в празник. В мелницата имаше стая с истински стар гредоред. Обвита по ъглите с бяла паяжина, натрупана от много години поради ироничната селска небрежност към времето. На средата печка-варел, раздаваща не само обикновена топлина за телата. Тя правеше магията на сближаването. В тази стая винаги беше пълно с хора. Постоянно се появяваха още атрибути към магията — бутилки с ракия, блокчета нежна, бяло-розова сланина, червеникави глави воден лук. Миришеше на евтин, лют тютюн. Разговорите бяха без начало и без край. Пиесата течеше непрекъснато, сменяха се само персонажите.

Когато на някой от присъстващите му дойдеше редът да мели, той ставаше бавно, довършваше си думите, а после делово отиваше при бумтящите машини.

Усещането за уют се подсилваше от студения ноемврийски вятър, който подсвирваше тънко навън.

… Разтоварвахме с баща ми чувалите върху рампата. На единия й край, зад парапета, беше седнало десетгодишно циганче. Кой ли дявол го беше докарал — тук и сега? С едната ръка то се крепеше за парапета, а с другата държеше въдица, чиято корда беше метната във вадата на мелницата. Водата под краката му беше в края на пътя си. Следваше савак, а след него се чуваше предизвикващото смут бучене на водата. Някъде много надолу, във вътрешностите на мелницата, тя въртеше турбина.

Още от малък обичах да заставам на дървената скара до савака и да слушам тътена под краката си. Противоречивото чуство — смес от боязън и любопитство — беше непреодолимо и аз му поддавах, като игла на магнит. Възрастните, мъдри и досадни, много пъти ми бяха обяснявали, че ако падна във вадата, съм отписан. За да бъдат по-страшни и по-убедителни, допълваха: засмукване под савака, премятане по почти отвесния зид. Зад лопатите на турбината излизаш на кайма. И допълваха: кайма, но със ситно натрошени костици в нея.

Как да не поддадеш на любопитството след такова апокалиптично описание?…

Пренасях пълните чували с радостта, която здравото тяло и наскоро нарасналите мускули и ръст дават. Мъжката фигура по-скоро ме притесняваше, макар да ми даваше и някакво, не до там уверено самочуствие.

Респектът към водата беше вече окончателно вграден в мен. Въпреки това ми се наложи да се преборя с него…

От мелницата излезе подпийнал чичо. Видя цигането, смигна хитро на хората наоколо — гледайте колко весело ще стане! Тихо и внимателно, приближи хлапето. Надвеси се над него, направи страшна физиономия, леко го тупна по рамото и изрева в ухото му:

— Ау!

Цигането инстинктивно вдигна ръце, изпусна се от парапета и плясна във водата.

Чичото учудено се огледа — каква стана тя?…

Това, което се случи по-нататък с мен, в никакъв случай не може да бъде наречено с предвзетата дума героизъм. Защото правех това, което някаква вътрешна сила ми нареждаше. Докато тичах към края на рампата, съблякох неестествено бързо връхната си дреха. Прелетях над парапета и около три метра падах надолу с главата. Водата не беше студена. Не беше и ледена. Не знам думата, която може да отрази точно това състояние на навлизането в нея.