Бялата зима на аристократите
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бялата зима на аристократите». Краткое содержание книги:
Толкова!
— Слагайте парашутите!
— За проверка!
— Тръгвайте!
— Беше обещал да поговориш и за доста неприлични мъжки желания…
— Те, мъжете, лесно обещават — обясних кротко.
— А изглеждаше даже намахан, когато започна да разказваш — вмести се в разговора и другото момиче.
— Ами, само така изглеждам. Иначе съм си само един срамежливец. — Виждах, че или трябва да се откажа от идеята да икономисам едно отсъствие, или вече наистина да тръгвам към аудиторията.
Проявих обикновена мъжка слабохарактерност и тръгнах да се правя на примерен студент. Вероятно е имало и още нещо. Барбара вече е била влязла под кожата ми и си е отстоявала позицията…
В погледа на Надя прочетох и разбиране, и още нещо. Нямаше защо да си въобразявам кой знае какво — все още не разбирах достатъчно добре жените…
Не съм много сигурен, че и с днешна дата съм напреднал съществено в тази посока…
Още един спомен, малко хаотичен. Вероятно, като го споделя, ще разбера появата му точно сега.
Първите четиринадесет години от живота си бях прекарал на село. Там бях с корен и място всред познати и приятели. После отидох да уча. Промяната беше болезнена. В град и то столица, бях обикновен „пейзан“9. Не се чуствах комфортно, но знаех, че това е пътят на всеки, решил да не залепва за цял живот върху познатата земя под краката си.
Бяха изминали около два месеца, които ми се струваха години. Нямах търпение да се прибера при приятелите, макар и за малко. Да подредя хаотичните впечатления. Когато се видяхме, почувствах следващата разбираема промяна — бях се превърнал вече в онзи, столичанина. Шега — в столицата селянин, в селото — столичанин… Тогава, тази шега не ме разсмиваше.
На другия ден отидохме с баща ми до мелницата.
Краткият път на превръщането на зърното в хляб придобиваше в нея друг, библейски смисъл. На пресътворяване на дареното от добрата земя в най-насъщното, даващо право на бъдеще. Селяните превръщаха този ден в празник. В мелницата имаше стая с истински стар гредоред. Обвита по ъглите с бяла паяжина, натрупана от много години поради ироничната селска небрежност към времето. На средата печка-варел, раздаваща не само обикновена топлина за телата. Тя правеше магията на сближаването. В тази стая винаги беше пълно с хора. Постоянно се появяваха още атрибути към магията — бутилки с ракия, блокчета нежна, бяло-розова сланина, червеникави глави воден лук. Миришеше на евтин, лют тютюн. Разговорите бяха без начало и без край. Пиесата течеше непрекъснато, сменяха се само персонажите.
Когато на някой от присъстващите му дойдеше редът да мели, той ставаше бавно, довършваше си думите, а после делово отиваше при бумтящите машини.
Усещането за уют се подсилваше от студения ноемврийски вятър, който подсвирваше тънко навън.
… Разтоварвахме с баща ми чувалите върху рампата. На единия й край, зад парапета, беше седнало десетгодишно циганче. Кой ли дявол го беше докарал — тук и сега? С едната ръка то се крепеше за парапета, а с другата държеше въдица, чиято корда беше метната във вадата на мелницата. Водата под краката му беше в края на пътя си. Следваше савак, а след него се чуваше предизвикващото смут бучене на водата. Някъде много надолу, във вътрешностите на мелницата, тя въртеше турбина.
Още от малък обичах да заставам на дървената скара до савака и да слушам тътена под краката си. Противоречивото чуство — смес от боязън и любопитство — беше непреодолимо и аз му поддавах, като игла на магнит. Възрастните, мъдри и досадни, много пъти ми бяха обяснявали, че ако падна във вадата, съм отписан. За да бъдат по-страшни и по-убедителни, допълваха: засмукване под савака, премятане по почти отвесния зид. Зад лопатите на турбината излизаш на кайма. И допълваха: кайма, но със ситно натрошени костици в нея.
Как да не поддадеш на любопитството след такова апокалиптично описание?…
Пренасях пълните чували с радостта, която здравото тяло и наскоро нарасналите мускули и ръст дават. Мъжката фигура по-скоро ме притесняваше, макар да ми даваше и някакво, не до там уверено самочуствие.
Респектът към водата беше вече окончателно вграден в мен. Въпреки това ми се наложи да се преборя с него…
От мелницата излезе подпийнал чичо. Видя цигането, смигна хитро на хората наоколо — гледайте колко весело ще стане! Тихо и внимателно, приближи хлапето. Надвеси се над него, направи страшна физиономия, леко го тупна по рамото и изрева в ухото му:
— Ау!
Цигането инстинктивно вдигна ръце, изпусна се от парапета и плясна във водата.
Чичото учудено се огледа — каква стана тя?…
Това, което се случи по-нататък с мен, в никакъв случай не може да бъде наречено с предвзетата дума героизъм. Защото правех това, което някаква вътрешна сила ми нареждаше. Докато тичах към края на рампата, съблякох неестествено бързо връхната си дреха. Прелетях над парапета и около три метра падах надолу с главата. Водата не беше студена. Не беше и ледена. Не знам думата, която може да отрази точно това състояние на навлизането в нея.
9
„Селянин“ /фр./ Б.а.