Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
А след две години Кубрат, който се върна в степите край Черно море, отново видя усмивката на Моходу Хеу — третия път се озъбваше мъртвата глава на Моходу, донесена в торба от конски косъм и хвърлена в краката на Кубрат от тюркутски пратеник. И през ушите на мъртвата глава беше прекаран черен ремък, край склопените очи и изсъхналите устни имаше зелена плесен като по медна монета, лежала дълго в земя, но зъбите на Моходу Хеу светеха като седеф.
Той можеше да тържествува. Източният тюркутски каганат загина, вързопите със стоки останаха само с един тюркутски знак, а болгарите бяха свободни. Сега китайците сринаха и западния тюркутски каганат — и китайски конници танци придружаваха керваните до брега на Каспия, където ги чакаха болгарски кораби.
И тъй — тюркутските каганати, победители на ефталити, перси, китайци — сякаш не са били. Моходу Хеу, тогавашният Кубрат, походът до Джунгария сякаш не са били. Сякаш не е било.
Нещо се беше свършило. Някакъв кръг се затвори. И откак се беше родил, Кубрат беше най-напред мечтал, а после беше очаквал този миг. Но свършването не го зарадва, той би предпочел сега да се качва на коня си, за да тръгва в своя път по кръга.
А някога сляп жрец го научи — преди безброй години — на тайната да се радва на живота. На умението да не забравя, че е жив. Защото ние забравяме, че живеем, и тогава ставаме като животните. Всички сме потопени в морето на живота. И вълните ни носят, заливат ни, галят ни — и само най-мъдрите могат да повдигнат главата си над водата. Но какво може да се види от височината на една глава? А жрецът научи Кубрат да излиза от тялото си и от морето, та да измъква душата си на брега — наистина за кратък миг, за един дъх, защото колко може риба да живее на брега — и от този бряг, където времето е спряло, Кубрат да погледне морето на живота, което плискаше в краката му. И Кубрат виждаше собственото си тяло там, долу, потопено в живота, и си казваше: „Аз живея, животът е мой! Радвам се, че живея!“ И отново се хвърляше сред вълните, в истинския живот, защото онова там, на брега, не беше живот — на брега нямаше звуци и багри. И зеленият мрак на морето се затваряше над главата му и Кубрат почваше да живее. В най-тежките и решителни мигове на живота си, но и в най-радостните и спокойни мигове Кубрат умееше да се спре, да излезе на брега и да погледне отстрани себе си и живота.
А годините минаваха и дойдоха дни, когато Кубрат можеше да излиза на брега, но трудно се връщаше сред вълните.
И сега той гледаше блесналата степ, виждаше хората и конете по нея, виждаше огньовете и шатрите, а усещаше, че не може да слезе при тях, да се слее с тях. Сякаш нарочно беше застанал на могила, за да бъде всичко в краката му. Животът течеше и плискаше в краката му, вълните гъмжаха от живинки, а Кубрат не можеше да се хвърли и да се гмурне във вълните.
Ето — вляво и вдясно са хранените му хора. Кубрат ясно си представя, той вече преживява срещите, чува думите, вижда погледите, знае какво иска всеки от тях. Но знае също така, че сърцето му ще бие все така равно и нищо няма да го развълнува.
Ето — там долу синеят шатрите на първата му жена, барсалката Чичек. Той ще бъде на обяд при нея. Тя ще иска да отиде при нея и през нощта, той дори може би ще отиде. Но тя няма да го развълнува. Не го дразни нейното тщеславие — дала е на хората от своята свита бели коне като конете на неговия личен тумен. Нека — тя е сестра на Алп Илитвер, хан на савирите и барсалите, нейна сестра е първата жена на хазарския каган.
Ето — вдясно са шатрите на свитата му. Кубрат вижда робите славяни, вижда дори как светят сребърните обръчи, оковали вратовете им. Те ще му покажат белите му ловни соколи. И Кубрат вече среща робите араби, които му говорят за любимите коне. И към Кубрат идват черните роби, които водят опитомените ловни гепарди. Кубрат си представя, че милва конска грива, соколови пера, топла козина — и знае, че няма да се развълнува.
А Кубрат не се изплаши от знанието, че стои на брега и не може да се върне в морето на живота. Той знаеше — и без предупреждението на слепия жрец, че никой безнаказано не може да стои без дъх на брега на съзерцанието. И като умен човек, комуто са запушили с длан носа и устата, та не може да диша, Кубрат се мъчеше да не се изплаши, да не се замята в тревога, а търсеше с поглед и мисъл някой или нещо, което да го нарани, да стигне до сърцето му, да го стресне и да го накара да си поеме дъх. И Кубрат знаеше, че миговете са броени, че той може да остане завинаги на брега на живота, където няма песен и няма багра, където няма болка, но няма и радост.