Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)
- Автор: Донев Антон
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (Книга първа: Степта)». Краткое содержание книги:
Двамина жреци поставиха пред краката на Кубрат тежък вързоп и се оттеглиха. А вързопът беше загърнат в добре обработена кожа и вървите бяха равни, та тънки, изплетени от кокосови влакна. Така пренасяха стоките си търговците от страната на лъвовете — Цейлон. И жрецът побутна кожения вързоп с обута в мек ботуш нога, та успя да го преобърне. Побутна го като с ръка, внимателно и едновременно гнусливо, сякаш беше труп на враг, легнал по корем, а жрецът го обръщаше по гръб, за да види лицето му.
И жрецът каза:
— Върху вързопа няма знака на тюркутския каган.
И Кубрат разбра — вързопът беше извървял великия керванен път от края на света до земите на болгарите, без до него да успеят да се докоснат ръцете на тюркутите. Вързопът беше като плод на дърво, посадено отдавна, който най-после беше узрял и се беше търкулнал в нозете на Кубрат.
Свършило се бе. Сбъднало се бе.
Тогава Кубрат видя пред себе си лицето на Моходу Хеу — Черния богатир, когото ромеите наричаха само Оркан, Урагана, който тръгна начело на един-единствен тумен конница към далечната Китайска стена, за да разсече възела, който стягаше гърлото на болгарите. А в тези дни — само преди тридесет години — от Днепър до Китайската стена лежеше върху вратовете на конните народи и върху Великия керванен път драконовата лапа на тюркутските каганати, толкова силни и обширни, че не можеше да ги води само една глава, та имаха като змейовете две глави — източния и западния каган. Болгарите бяха васали на далечния източен каганат и тримата синове на Моходу Хеу бяха заложници при кагана Тун Шеху. И Моходу Хеу прелетя степите от Черно море и Китай по-бързо от конниците на кагана, които носеха вестта за бунта на болгарите. А имаше Моходу Хеу любима игра: избираше ветровита нощ — той познаваше по плаща си силата на вятъра — и препускваше с факла в ръка. Вятърът го удряше в гърба и пламъкът на факлата, натопена в черната кръв на вечния огън от Каспия, тоя пламък в началото се стремеше напред и изпреварваше Моходу Хеу. И в нощта се чуваше само бесният тропот на копита и се червенееше езикът на пламъка. Но идваше мигът, когато Моходу Хеу най-напред настигаше вятъра и пламъкът се изправяше нагоре, а после изпреварваше вятъра и победеният огън се обръщаше назад, та в мрака се късаха пламъци, които летяха след невидимия кон. Тогава се разнасяше тържествуващият смях на Моходу Хеу, като крясъка на орел, който отнася в небето плячката си. А самият конник не се виждаше в мрака.
Този Моходу Хеу тръгна срещу тюркутите и до дясното му стреме яздеше Кубрат, сестрин син на Моходу. Тръгнаха десет хиляди, стигнаха две хиляди конници. Не че ги избиваха врагове, ами уморените изоставаха назад, като пламъците на факлата — откъснати от ветровете на степта, от реките, от планинските проходи. И в степта духаше черният суховей, та конниците яздеха през черна мъгла, в която висеше червено разкалено слънце. И виеха като вълци, за да не се изгубят в жълто-черния дневен мрак. И препускаха.
А върху изпотените лица на конниците лягаше черна маска от вкоравен прах. И тогава за пръв път Кубрат видя истинската усмивка на Моходу Хеу. Тогава Моходу Хеу се усмихна на Кубрат и черната маска се пукна от усмивката и се строши, и се посипа — и Кубрат видя в полумрака най-напред блясъка на зъбите, и после истинското лице на Моходу, освободено от маската. Защото иначе Моходу се усмихваше с неподвижно лице и студени очи — само с дръпване на устните и с блясък на зъбите. И Кубрат разбра, че онова преди не е било усмивка, ами озъбване на звяр, сякаш Моходу беше казвал — ето, усмихвам се. А сега се усмихна на Кубрат.
Когато вождовете на племената Дулу — от които протичаше кръвта на Моходу, пък и на самия Кубрат, когато събраните вождове видяха Моходу Хеу да иде насреща им, разлюлян като пияница от езда и безсъние — най-старият вожд каза: „Невъзможно е да виждам това, което виждам. Но съм уверен, че съм жив и виждам с очите си. Нима това е Моходу Хеу? Невъзможно е. Тогава какво да мисля? Това е необяснимо. Затова е по-добре изобщо да не мисля.“
Защото орлите вестоносци все пак летяха по-бързо от Моходу Хеу, та Дулу знаеха деня, в който болгарите са тръгнали към изгрева. И дори да не беше убил кагана Тун Шеху, само с този конен преход от Дон до Джунгария Моходу Хеу щеше да остане в песните на всички народи, които възсядат коне. А Моходу Хеу се обърна към Кубрат и се усмихна; и Кубрат видя блясъка на зъбите му в просъница, защото всичко наоколо беше като насън — от седмици Кубрат спеше само на седлото. И за втори път това беше истинската усмивка на Моходу Хеу.