Играчът на лотария
- Автор: Кларк Мэри Хиггинс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мирослава Миланова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Играчът на лотария». Краткое содержание книги:
— Ти си много умна жена, мисис Миън — прошепна гласът.
Чу прещракване. Обърна се към Хосе.
— Станала е грешка, разбира се. Горкият Уили. — Опита да се засмее: — Ъх-ха-ха.
Хосе се усмихна щастливо.
— В Порто Рико нито веднъж не съм чул някой доктор да си е изпратил колата.
Апартаментът, който беше на тридесет и четвъртия етаж, гледаше към Сентръл парк. Обикновено в мига, в който отвореше вратата, Елвира се усмихваше. Апартаментът беше толкова хубав, а можеше да й се вярва, щом го твърдеше, защото тя имаше усет за мебелировката. Всичките години, през които беше чистила домовете на други хора, бяха за нея нещо като курс по вътрешна архитектура. Бяха купили апартамента обзаведен — бели тапицерии, бели килими, бели лампи, бели маси, всичко в бяло. Два месеца по-късно Елвира се чувстваше така, сякаш живееше в шише с белина. Подари всичките мебели на племенника на Уили и тръгна да пазарува.
Днес обаче диванът и двуместното канапе в цвят слонова кост не я успокоиха, не я успокои и дълбокото кресло на Уили със собствена отоманка, нито ориенталският килим в алено и турскосиньо, нито черната лакирана маса и столовете в трапезарията, нито късното следобедно слънце, което танцуваше по килима от есенни листа в парка.
Каква полза от всичко това, ако се случеше нещо с Уили? Елвира с цялото си сърце дълбоко съжали, че бяха спечелили от лотарията, и й се прииска да си бяха отново в апартамента във Флъшинг над шивашкия магазин на Орацио Романо. По това време щеше да се е върнала у дома, след като е чистила у мисис О Кийф, и щеше да се шегува с Уили, че мисис О Кийф явно е била ваксинирана с игла за грамофонни плочи.
„Уили, тя изобщо не млъква. Надвиква дори прахосмукачката. Слава богу, че не е много разхвърляна. Иначе никога не бих си свършила работата.“
Телефонът иззвъня. Елвира се втурна да вдигне деривата в дневната, после размисли и затича към спалнята. Касетофонът беше там. Натисна бутона за запис в мига, в който вдигна слушалката.
Беше същият шепнещ глас.
— Елвира?
— Да. Къде е Уили? Каквото и да правите, не го наранявайте. — Чуваше в далечината звуци като от излитащи самолети. На някое летище ли се намираше Уили?
— Няма да го нараним, стига да получим парите и да не се обадиш на полицията. Не си им се обадила, нали?
— Не. Искам да говоря с Уили.
— И това ще стане. Колко пари имате в банката?
— Малко над два милиона.
— Ти си честна жена, Елвира. Точно толкова изчислихме и ние. Ако искаш Уили да се върне, не е зле да започнеш да теглиш.
— Можете да получите всичките пари.
Последва приглушен смях.
— Харесваш ми, Елвира. Два милиона е добра сума. Изтегли ги в брой. Гледай да не се издадеш, че нещо не е наред. Никакви белязани пари, мамче. И не отивай при ченгетата. Ще те наблюдаваме.
Самолетните звуци станаха почти оглушителни.
— Не ви чувам — рече отчаяно Елвира. — И няма да ви дам дори цент, ако не се уверя, че Уили е жив.
— Разговаряй с него.
Миг по-късно един смутен глас рече:
— Здравей, скъпа.
Елвира изпита тотално и съкрушително облекчение. Продуктивният й ум, който бе изпаднал в стрес, откакто Хосе й каза, че Уили се е качил в „колата на доктора“, отново заработи с желязна логика.
— Миличък — изкрещя тя, така че похитителите му да я чуят, — кажи на тия хора добре да се грижат за тебе. Иначе няма да получат и пукната пара.
Китките на Уили бяха стегнати с белезници, а краката му — завързани. Видя как шефът, Кларънс, натисна с палец вилката на телефона и прекъсна връзката.
— Страхотна жена имаш, Уили — рече Кларънс. После изключи касетофона, който издаваше фалшивите самолетни звуци.
Уили се почувства като пълен глупак. Ако Елвира наистина беше получила инфаркт, Луис би му се обадил от фризьорския салон. Трябваше да го съобрази. Ама че тъпанар беше. Огледа се. Долнопробна дупка. Когато се бе качил в колата, мъжът, който се криеше на задната седалка, бе опрял пистолет в темето му.
— Само се опитай да създаваш неприятности, и ще ти пръсна черепа. — Пистолетът беше забит в ребрата му, когато го преведоха бързо през фоайето и го качиха в паянтовия асансьор на този долнопробен хотел. Намираше се само на около две пресечки от тунела „Линкълн“. Прозорците бяха здраво затворени, но въпреки това миризмата на отработени газове от автобусите, камионите и колите беше нетърпима. Човек практически направо можеше да я види.
Уили бързо прецени Тони и Сами. Не бяха от най-умните. Би могъл някак си да ги изпързаля. Когато обаче се появи Кларънс, обявявайки, че е предупредил Елвира да остави у портиера впечатлението, че всичко е наред, Уили за първи път се уплаши истински. Кларънс му напомняше за Нътси, един тип, когото бе познавал като дете.