Играчът на лотария

Ще си го върна, реши тя, и челюстта й се стегна малко по-агресивно. Първо трябваше да си приготви чаша чай. След това — да извади всички спестовни книжки и да направи план как да тегли в брой.

Банките бяха разположени из Манхатън и Куинс. Във всяка една бяха внесли по сто хиляди долара, които, разбира се, трупаха лихви — тях те теглеха в края на годината и използваха за откриването на нова сметка.

„Няма да се хванем на обещания за удвояване на парите“ — бяха решили. В банката. На сигурно. За определен срок. Когато някакъв човек се бе опитал да ги придума да купят нулеви облигации с падеж след десет или петнадесет години, Елвира бе отговорила: „На нашата възраст не е много умно да купуваме неща, които носят печалба след десет години“.

Усмихна се, като си спомни какво беше добавил Уили: „Също както не купуваме и зелени банани“.

Елвира преглътна гигантската буца, заседнала в гърлото й, отпи от чая и реши на сутринта да отиде първо в „Чеиз Манхатън“ на Петдесет и седма улица, после да пресече към „Кемикъл“, да повърви по Парк авеню, като започне там със „Ситибанк“, и след това да тръгне по Уолстрийт.

Цялата безкрайна нощ лежа будна, като се питаше дали Уили е добре. Ще ги накарам да ми разрешат да говоря с него всяка вечер, докато събера парите, обеща си тя. Така няма да му сторят нищо лошо, докато аз пък измисля нещо.

На зазоряване започна да се изкушава да позвъни на полицията. Но когато в седем часа стана, вече се беше отказала. Онези хора можеха да имат шпионин в сградата, който да им докладва, че в апартамента е доста оживено. Не биваше да поема никакъв риск.