Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
— Филип познава наемниците.
— Ще нападат нощем… Искам доказателства, че и двамата са мъртви!
— Може и да ги получиш… кой знае. Не забравяй чий син е брат ти?
— Никога не съм го забравял — отчаяно се провикна той. — Излишно е да ми напомняш! Знам какъв грях поемам на съвестта си!
София го погледна с празен поглед.
— Не говоря за грехове… Добре, по-нататък?
— Ще помоля Висарион да се застъпи за Вангел… Ще дам всичко, което имам, но ще изтръгна сина си от ръцете на исляма!
— И ще пътуваш по море? С корвета?
— Това е решението ми!
— Добре, прати някого да доведе Влаха и кажи на наемниците, че ги викам… Веднага!
Петмачтовият престарял и пресъхнал корвет отблъсна от скендерския кей и заплава на юг под порива на мелтема. Мъчен от суха, раздираща кашлица, Влаха въртеше румпела с треперещи ръце и взираше в хоризонта трескавите си очи. Той нямаше да се върне от този рейс. Легнал в капитанската каюта на баща си, Константин се мъчеше да чете френското издание на Евангелието, но очите му рееха по редовете, мислите му бяха другаде… „Господи — мълвеше той, — от такава принуда ли започва животът на пирата?“
6
Марс Авалов не бързаше. Яхнал мощния гръб на Ром, той можеше да скита из Империята колкото иска, където иска, да отсяда, където замръкне, да потегля отново, когато жребецът с цвилене му подскажеше, че е време да продължат.
Когато пресече Дунава при Тутракан, зимата все още беше в силата си. Марс преседя няколко дни в Русчук и тръгна по римския път през Търново и Шумен за Варна. Спираше навсякъде, искаше всичко да види, опитваше всичко да разбере, макар че не говореше нито турски, нито български, езици, които отсега нататък щяха да му трябват като хляба и водата. В кожените чанти, висящи на хълбоците на Ром, имаше няколко чифта долни дрехи, злато и легитимацията на името на Марс Шкодер, но в кожуха му беше зашита и другата самоличност, която щеше да осъди на живот, когато му дойдеше времето.
С инстинкта си на котка Марс избягваше да сее смърт, въпреки че изкушението беше огромно, възможностите много и вероятността да събуди подозрение нищожна. Пътят му минаваше през градове и села, покрай казармите на османския аскер, но ако на първия му набег из България целта му беше да убие, сега беше време да разбере защо се е налагало да убива и най-вече защо баща му, великият дон, беше посветил живота си на кървава война с Империята.
Колкото повече се отдалечаваше от Буджак, толкова по-силно работеше паметта му. В съзнанието му се връщаха подробности, изплуваха цели разговори и той започна да разгадава смисъла им. Подложил гръб на мартенското слънце, загледан в кротките води на Варненския залив, Марс чакаше свечеряването, за да извърши първото адресирано убийство в живота си, но мисълта му беше при Бриджит Мехия, в ливадите край Татарбунари, и гласът й звучеше в главата му:
— Не посягай на чуждия живот, ако искаш да угаснеш в леглото си!
Марс Авалов познаваше малко хора, по-голямата част от тях му навяваха скука, някои — като синовете на София — тръпчива болка в гърдите и, кой знае защо — вина, други презираше с високомерието на скален орел, на трети гледаше като на патериците на Белия дявол в дългия му поход срещу Империята, но мислеше… за Бриджит.
Беше шестнадесетгодишен, когато французойката го откри заспал във високата трева край Кобадин. Сепнатият й вик го събуди и когато скочи на крака, с ръка върху ножа, побърза да я успокои.
— Не бойте се, госпожа Мехия — извика той. — Аз съм синът на Лазар Шкодер.
Лицето на Бриджит бавно възвърна цвета си, но очите й светеха и Марс виждаше в тях всичко друго, само не страх.
— Майка ти е Мана, нали? — Марс кимна. — Значи си на шестнадесет години? — Бриджит не задаваше въпрос и той не сметна за нужно да отговаря. — Как се казваш, Шкодер?
— Марс, госпожо.
— Дебнеш ли някого… — Бриджит се озърна. — Тук?
— Спях.
— При нас ли идваш, Марс?
— Скитам.
— Пеша?
— Отивам си, госпожо.
— Не, Марс. Ще бъдеш мой гост. Познаваш ли вода Мехия?
— Знам кой е — Марс изпита желание да бяга, но беше късно. Бриджит нагази в тревата и го взе за ръка.
— Ела, Марс… Сокон ще се радва да те види.
Това беше първата им среща. Грузинецът го задържа за обяд и, кой знае защо, започна да говори за Белия дявол. Този ден Марс чу как баща му се е появил на борда на шхуната „Емир“, как е станал Ибн Мобарак и как с помощта на английските корсари се е измъкнал от Южния Атлантик на път за родните брегове. Когато тръгна обратно към Килия, детският му мозък беше пълен с възбудено въображение и с един въпрос: