Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
— Ти искаш да се превърнеш в Белия дявол? — мрачно попита той.
— Дал ли съм поводи да го мислиш?
— Външно от бебе, но отвътре си кух… Вангел Аваля беше враг на Империята. За да воюва с нея, той се съюзи с англичаните, с Марс французина, беше емир, дон де мар, княз… стига превъплъщенията да го криеха от преследване… Неговата война не беше нито моя, нито на грузинеца, ние вървяхме с него за плячка, но той беше пират, защото златото му позволяваше да бъде Белия дявол!
От Лазар за първи път чуваше тези думи, но Сокон Мехия многократно му беше казвал същото, по друг начин, разбира се, и Марс, незаконороденият, отдавна беше свикнал да гледа на бащините си подвизи като на трагична битка на гном с гиганти.
— Какво трябва да направя, за да бъда негов син?
— Да уважаваш майка си… Вангел дон беше човек на семейството.
— Ти уважаваш ли я, Лазаре?
Едноръкият отмести поглед и не отговори.
— Заминаваш ли, момче?
— Ще се заселя в Битоля.
— Откъде знаеш това име?
— От Бриджит Мехия.
— Битоля е отомански град?
— Не, градът на Белия дявол.
Лазар кимна.
— Така е… Ще кажеш ли на майка си?
— Тя е тиня, а тинята не познава вълненията… Един ден ще разбере, че съм заминал, и ще ме забрави.
— Жесток си… Белия дявол не беше жесток, въпреки че затри повече свят от космите на главата ти… Запомни го, може да ти е от полза.
Марс пропусна тези думи покрай ушите си. „Родих се копеле и двадесет и четири години се домогвах до баща си! Сега, когато съм син на великия пират, съзнателно ще се превърна в сирак и завинаги ще напусна тези, които знаят, че съм заченат от похот и в престъпление.“
— Не заминавай, Марс… В империята още помнят името на баща ти. Там те чака смърт, момче!
— Не мога да остана, Лазаре. Докато бях твой син, имах семейство. Княгиня Авалова беше моя леля, синовете й — братовчеди. Сега съм Авалов. Бившата ми леля вече не ми е никаква и ме нарича куче, имам братя, но те са князе и винаги ще изпитват отвращение към греха на баща си… Ти, Лазаре, и ти вече не си ми никакъв, а жена ти… Сам виждаш, че не мога да остана?
— Да — едноръкият стана тежко. — Сгреших, че ти казах чий син си.
— Възможно е, но ми каза и аз поемам по пътя си!
— Ела! — Лазар сложи единствената си ръка на рамото му. — Част от златото е твое, чака те.
— Не, Лазаре… Сестра ти ме направи богат с парите на баща ми. Не искам твое злато.
— Няма мое злато, Марс — гласът на албанеца трепереше. — Всичко е негово… Ако Белия дявол не беше живял, и аз, и Сокон, и Влаха… до един щяхме да бъдем просяци.
Лазар тръгна към къщата, Марс се поколеба, но все пак го последва. Когато се изравниха и го погледна, по изпитото, състарено лице на бившия му баща се стичаха едри сълзи.
Навръх Коледа Константин получи известие, че Спайдер и Алика са във Венеция. Информацията му беше доста по-обширна. Споменаваше се улицата, на която бяха наели къща, описваше се подробно частният дворец на Менон Скодели, вуйчо им, с когото Спайдер поддържаше тесни отношения.
— Какво ще кажеш на това? — Константин хвърли писмото в скута на майка си.
София препрочете известието и отпусна ръце. „Безпомощно!“ — помисли той, но като се взря в изражението й, побърза да се коригира. От известно време старата беше започнала да става вяла, разсеяна, все по-трудно се средоточаваше и все по-често забравяше мисълта си.
— Филип е при брат ти Менон във Венеция? И жена ми е с него!
Старата кимна.
— Аз му казах да иде там. Менон е поданик на Републиката, а тя има посланик при Високата порта.
— Защо не си ми казала досега? — обнадежден възкликна той.
— Бях забравила… Заповядах му да започне постъпки за откупуване на Вангел… но не и да отвлича жена ти!
— Но те са заедно, защото той се опитва да… освободи сина й!
— Не бъди наивен! — сухо каза София. — Алика се промъкна в стаята му още тук… под носа ти!
— Откъде знаеш? — с отчаянието на удавник попита той.
— Винаги знам какво става в тази къща! — София му подаде писмото. — Имаш ли някакви планове!
Константин се отпусна срещу нея. Тялото му вреше в кисела пот, виеше му се свят, устата му беше толкова суха, че въздухът режеше гърлото му като нож.
— Нямам избор — каза той след дълго мълчание. — Трябва да ги убия… и да освободя сина си от Одринското кале!
— Думи на мъж — сериозно произнесе майка му, но до слуха му достигнаха и нотки на ирония. — Как смяташ да действаш?
— Ще пратя твоите убийци във Венеция… а аз ще замина при Висарион в „Памакаристос“… с корвета.