Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
— Соня! Толкова се радвам, че успя да дойдеш!
Протягам ръка към нея.
Тя се усмихва и като отмества поглед към леля Върджиния, отвръща:
— Благодаря за поканата.
Лицето й е непроницаемо, но ми прави впечатление начинът, по който тя подбира всяка своя дума — разбирам, че се бои да не направи лошо впечатление.
Поглеждам към леля Върджиния и ги запознавам.
— Много се радвам да ви видя отново, госпожице Соренсен.
Луиса не се опира на ръката на Едмънд, а изскача от каретата и ни озарява с лъчезарната си усмивка.
— О, благодаря ти много, че ме покани, Лия! — Бързо ме прегръща, а страните й греят като две зрели праскови на фона на мургавата й кожа. — Никога не са ме канили на чай. Нито веднъж, откакто съм в „Уиклиф“! Трябваше да видиш лицата на момичетата, когато видяха поканата!
От нетърпение не може да си поеме дъх и аз я хващам за ръка, за да я спра и да я представя на леля Върджиния.
— Лельо Върджиния, това е Луиса Торели. Луиса, запознай се с Върджиния Спенсър.
— Много се радвам да се запозная с вас, госпожице Торели!
Зелените очи на леля Върджиния сияят.
— О, да! Много се радвам да се запозная с вас, госпожице… ъ-ъ-ъ… госпожо Спенсър.
Сподавям усмивката си при объркването на Луиса.
— Бяхте съвършено права първия път, госпожице Торели. Никога не съм се омъжвала.
— О, толкова дръзновено от ваша страна, госпожице Спенсър! — задъхано изрича Луиса. — Възхищавам се от независимостта на съвременните жени!
Разбирам, че трябва да я спра, ако не искам да останем до довечера отвън на алеята и Луиса да ни бъбри до премала, без да обръща внимание на каквото и да е друго.
— Тогава да влизаме! Камината е запалена и масата е сложена.
Улавям с едната си ръка ръката на Луиса, а с другата — тази на Соня. Сега с удоволствие ще пием чай. А после ще се опитаме да проследим тъмната нишка, която ни свързва.
— Невероятно! — Луиса онемява от почуда. Почти, но не съвсем. — И като си помисля, че през всичкото това време съм си въобразявала, че съм единствена.
— Аз също — шепти Соня. — Така беше, но после открих Лия.
Тя не може да свали поглед от китките на ръцете ни, които сме оголили и протягаме над балите сено, върху които седим. Нашите белези доказват, че ако нещо ще се случва, то ще е и с трите ни.
Довела съм ги в конюшните, за да говорим насаме, далеч от любопитните очи и уши в къщата. Късно е и момчетата, които чистят конете, са си отишли, а ние сме сами, обгърнати от сладкия мирис на сеното и тихото цвилене на конете.
Ръката ми отмалява и аз я дърпам.
— Не можем да го отречем. Вече не. Каквото и да означава това, трябва заедно да го разгадаем.
Соня поклаща глава.
— Но как? Казах ти всичко, което знам, Лия. Нищо не съм премълчала.
— Какво? Какво знаеш? — присвива очи към нас Луиса.
Въздъхвам и протягам ръка към меката кожена чанта, окачена на един пирон на стената. Бъркам в чантата, изваждам шепа, пълна със сухи трошливи зърна овес, и се отправям към първата преграда.
— Соня ми разказа една история, всъщност предание за две сестри близначки и ангели, които…
Луиса отива до торбата с овес.
— Историята за Маари и Катла ли? За Пазачите? — тя задава въпроса си така, сякаш това е най-очевидното нещо на света.
Толкова се изненадвам, че не обръщам внимание на черния жребец пред мен. Той ме бута с нос по рамото и аз разсеяно разтварям длан.
— Нима си я чувала?
Тя свива рамене.
— Когато бях малка, баба ми я разказваше. Но какво общо има тя с нас? С белезите?
Луиса ме изпреварва и без колебание промушва ръка през отвора на преградата към муцуната на коня.
Изтривам ръце в полата си, присягам се към стегнатата с шнур чанта и измъквам книгата, а Луиса ме наблюдава с нескрит интерес. Соня не се приближава до конете, седи върху балата сено, сякаш не може да става и дума да храни едрите пръхтящи животни. Сядам до нея, поставям книгата на коленете си и скръствам ръце над нея. Още не му е времето. Трябва да започнем от точно определено място.
Обръщам се към Луиса.
— Кажи какво знаеш за сестрите.
Очите й срещат моите, в тях се четат мълчаливи въпроси. После започва да говори. В началото думите й са накъсани, ала очевидно душата й се стопля от отделните подробности, които измъква от смътните и приятни спомени на детството си. Когато приключва, никой не проговаря.