По-добре късно, отколкото никога

Момичето стана и се върна при бюрото на библиотекарката.

— Компютърът ми иска парола за достъп.

— Разбира се — отвърна жената с объркано изражение. — Кен, и преди си ползвал компютрите. Знаеш паролата.

Аманда преглътна.

— Аз, ъ-ъ, забравих я.

Бръчките върху озадаченото лице на служителката се умножиха. Но все пак тя отговори:

— Пет нули, Кен. Лесно е за запомняне.

— Да, разбира се. Малко не съм на себе си днес.

Сега вече библиотекарката изглеждаше загрижена. И какъвто беше късметът на Аманда жената щеше да се окаже приятелка на майката на Кен и щеше да й се обади, за да й съобщи, че синът й се държи странно.

Момичето се върна при компютъра, въведе паролата и в полето за търсене написа: „Голдфингър“. Появиха се описание на филма, няколко снимки на актьорите и година — хиляда деветстотин шейсет и четвърта. На колко й каза Рик, че е бил тогава? На четиринайсет?

Не искаше отново да ходи при госпожа Грийнуд, или при госпожа Флечър, или както и да й беше името, и да се излага отново. Затова стана и затърси из библиотеката.

Всъщност беше някак интересно. Аманда не знаеше, че в библиотеките има и компактдискове, и видеоигри. Но нямаше време да ги разглежда. Имаше задача.

Най-сетне откри онова, което търсеше, в малка стаичка встрани от главната пътека. Стаичката изглеждаше, сякаш не е чистена от години. На една лавица Аманда се натъкна на всички гимназиални годишници от всички училища в града, първите бяха може би някъде от Средновековието, или нещо такова. Вероятно Рик се бе дипломирал през хиляда деветстотин шейсет и седма или шейсет и осма година, ако през хиляда деветстотин шейсет и четвърта е бил на четиринайсет.

В града имаше три гимназии. Аманда не знаеше фамилията на момчето. А и Рик и Ричард се оказаха доста често срещани имена. Тя обаче провери списъците и откри няколко момчета е името Рик.

Започна да преглежда снимките, въпреки че нямаше идея какво точно търси. По време на разговорите им той не бе споменал нищо за цвета на косата си или за други характерни черти.

Беше много изнервящо. Няколко от момчетата с името Рик бяха симпатични, други — не чак толкова. Някои имаха доста дълги коси, което явно се оказа, че е било модерно през онези години.

Имаше и снимки на разни училищни мероприятия, отбори и клубове, но Аманда не знаеше какъв е бил Рик в гимназията. Знаеше за Нанси, разбира се. И тъкмо заради това много се развълнува, когато случайно попадна на фотография на момче и момиче в официални дрехи, под която пишеше: „Рик Ласки и Нанси Чизик“.

Естествено, съществуваше възможност да е имало и друга двойка с имената Рик и Нанси. И въпреки това й се стори, че е попаднала на нещо. Спомни си как Рик й разказа за златистата коса на Нанси. Снимката беше черно-бяла, но все пак се виждаше, че дългата права коса на момичето е светлоруса.

Аманда обаче повече се интересуваше от момчето. Рик също имаше права коса, но изглеждаше тъмнокафява. И беше почти толкова дълга, колкото на Нанси, а в днешно време момчетата въобще не носеха такива дълги коси, освен с изключение на някои рок звезди. Той беше слаб, но не изглеждаше болнав. „Как ли е починал?“ — зачуди се тя.