Житията на светците
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Житията на светците». Краткое содержание книги:
Сега обаче, след началото на жътвата, Фабрицио беше все по полето, от съмване до мръкване. На няколко пъти отидох да го търся, най-вече за да му покажа онази едра монета от една лира отпреди войната, която бях получил като талисман от Лучано и с която вече не се разделях. Но бащата на Фабрицио, чийто прякор беше Грозника, все измисляше някаква причина да цапардоса Фабрицио по темето веднага щом ги наближавах, затова престанах да се навъртам около тях. Прекарвах времето си затворен в стаята си, като се преструвах, че съм се посветил единствено на учебниците си с надеждата майка ми най-после да се отбие при мен и да ми обърне внимание. Понякога скришом я гледах от балкона, докато тя плевеше градината. Косата й бе прибрана назад под забрадката, а гърдите й издуваха блузата й, особено когато се навеждаше, за да изтръгне някой плевел. Но аз бързах да се отдръпна назад, върху леглото си и царящата в къщата тишина отново ме обгръщаше, изпълваше главата ми като сподавен вик, изместващ всичките мои грижи и мисли. Тишината като че ли струеше от всяка цепнатина или кътче в къщата, затъмняваше мебелите и стените и ме запокитваше в някаква призрачно чиста празнота, толкова ефирна, че дори ударите на мотиката на мама в градината отекваха оглушително и заплашваха да срутят основите на къщата. А по-късно, когато паднеше нощта, аз си лежах в тъмното, мълком загледан в паяжините по гредите под тавана, заслушан в тихите стъпки на майка ми, сливащи се с повея на вятъра като нещо неестествено, сякаш въздухът вече отказваше да пренася човешки звуци, а всичките те вече бяха заровени в земята от потискащата тишина.
Десета глава
В следобеда на съботата от трите празнични дни, когато църковните камбани започваха да бият тържествено, под надвисналите ниско на небето сиви облаци дядо и аз се запътихме към църквата, където трябваше да започне службата, отбелязваща истинското начало на празника. Облечени бяхме с най-официалните си дрехи, пазени само за неделните служби, като на гърдите на дядо ми се поклащаха всичките му медали за преданост. Улиците вече бяха претъпкани с групички от хора, разговарящи оживено или разменящи си шеги пред портите на къщите. Многолюдни семейства забързано се насочваха към църквата, за да не изпуснат началото на празничната служба. Неколцина наши бивши съселяни, преселили се в Рим и Неапол, бяха паркирали автомобилите си от онези, които бяха на мода през петдесетте и шестдесетте години, на края на селото, по протежение на черния път, водещ до шосето.
— О, та това е кметът! — провикна се един от тях, когато дядо ми премина покрай него.
Ала някой от хората до него му прошепна нещо на ухото и той веднага млъкна. Знаех, че му бяха подшушнали, че моят дядо вече не е кмет на селото.
Най-важното започна миналата вечер, при официалното откриване на празника. Тази церемония не включваше нещо за забавление на тълпата, нито някакъв придружаващ спектакъл, обаче на нея присъстваха повечето от жителите на селото, и то не заради продължилите повече от един час встъпителни речи на различните членове на комитета, а най-вече за последната фаза от процедурата по събиране на даренията за празника, при която селяните можеха да узнаят дали някой техен съселянин ги е посрамил, като е дарил предизвикателно голяма сума или пък са си навлекли завистта на най-близките си съседи, като са пожертвали по-щедра лепта от тях. Дядо ми се отдалечи от мен, за да се присъедини към покачилите се на подиума членове на комитета. Когато му дадоха думата, той заговори сухо, както бе обичайно за него, с тон, по-хладен от зимен вятър:
— Не е работа за инвалид като мен да се намесвам в политиката — обясняваше дядо ми. — Има толкова много други млади хора, жадуващи да се доберат до моя пост. Нека се изяви някой от тях.
Камбаните престанаха да бият точно когато дядо ми и аз стигнахме до църквата. Заварихме заети дори последните скамейки; новодошлите се струпваха във входа, гневни, че не могат да се доберат до ъгъла, където се извършваше миропомазването. Но все пак хората оставиха свободна една тясна пътека, по която да преминем ние двамата с дядо. Още повече се изненадах, когато видях, че ни бяха запазили незаета предната скамейка. Прииждаха все повече хора и тълпата още повече се сгъсти, като накрая последните богомолци трябваше да изчакат на площада пред църквата. Клисарите бяха принудени да разтворят докрай църковните двери и вътре в църквата нахлу студен въздух отвън, носещ влага и свежест, тъкмо за да разреди натежалия мирис на пот, старо пресъхнало дърво и рушаща се мазилка.