Войната на Калибан

— Минал съм през бойни тренировки, обучение за близък бой, военни игри — изреждаше той, говорейки малко по-високо. — Знаеш ли, че бях новобранец в същия лагер, където баща ти служеше като старшина? Старшина Дрейпър е велик човек. Беше като бог за нас, новобранците.

Боби вдигна рязко глава и очите ѝ се присвиха. Струваше ѝ се, че има нещо мръсно в начина, по който това психиатърче се правеше, че познава баща ѝ.

— Истина е. И ако в момента той беше тук, щеше да ти каже да ме послушаш.

— Да ти го начукам — изпсува Боби. Представи си как баща ѝ трепва, чувайки я да използва ругатня, за да прикрие страха си. — Нищо не знаеш.

— Знам, че когато един сержант с твоето обучение и бойна готовност бъде тръшнат на земята от някакъв си писарушка, едва излязъл от пубертета, нещо ужасно не е наред.

Боби запрати ключа на пода и събори оръжейното масло, което се разля и плъзна по постелката като петно кръв.

— Паднах, да му се не види! Намирахме се при цяло g и аз просто… паднах.

— Ами на срещата днес? Да крещиш на двама цивилни аналитици от разузнаването как пехотинците по-скоро биха умрели, отколкото да се провалят?

— Не съм крещяла — възрази Боби, без да е съвсем сигурна, че това е вярно. Спомените ѝ за срещата се бяха объркали, след като излезе от стаята.

— Колко пъти си стреляла с оръжието си, след като го почисти вчера?

— Какво? — попита Боби и усети гадене, без да е сигурна защо.

— А като стана дума, колко пъти си стреляла, след като го почисти онзи ден? Или по̀ онзи ден?

— Престани — каза Боби, махна вяло с ръка към Мартенс и потърси къде да седне.

— Стреляла ли си с това оръжие дори веднъж, откакто стъпи на борда на „Де-Юнг“? Защото мога да ти кажа, че си го чистила всеки ден, а в няколко случая и по два пъти дневно.

— Не, аз… — заекна Боби, като най-после се тръшна върху едно сандъче за муниции. Нямаше спомен да е чистила оръжието преди днес. — Не го знаех.

— Това е посттравматичен стрес, Боби. Не е някаква слабост или морален провал. То просто се случва, когато преживееш нещо ужасно. В момента ти не си в състояние да осъзнаеш какво се е случило с теб и твоите хора на Ганимед, и това те кара да действаш ирационално — изтъкна Мартенс, а после се приближи и клекна пред нея. За миг тя си помисли, че ще я хване за ръката, и се уплаши, защото ако го направеше, щеше да го фрасне.

Но той не я хвана.

— Ти се срамуваш — каза Мартенс, — но няма защо. Обучавали са те да бъдеш корава, компетентна, готова за всичко. Внушавали са ти, че ако просто си вършиш работата и помниш на какво са те учили, ще можеш да се справиш с всяка заплаха. И преди всичко, че най-важните хора на света са тези, които стоят до теб на огневата линия.

Някакво мускулче на бузата ѝ, точно под окото, затрепка и Боби разтърка мястото толкова силно, че пред погледа ѝ заиграха звезди.