Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Викай ми Лирна — отговори Лирна и се покатери на седлото. Роклята ѝ беше силно плисирана, така че да язди по мъжки, без да ѝ се виждат краката, но пак я дразнеше с ограниченията си.
— Лиър-на — повтори внимателно Давока. — Какво означава?
— Означава, че майка ми е обичала баба си. — Усмихна се, развеселена от явното объркване на жената. — Азраелските имена нямат собствено значение. Кръщаваме децата си както ни падне.
— А нашите деца сами си избират име. — Давока разтърси копието. — Аз избрах своето, когато убих един и му взех това.
— Ядосал те е с нещо?
— Много пъти. Беше ми баща! — Разсмя се и пришпори кончето си.
Укрепленията на Скеланския проход представляваха сложен лабиринт от стени и кули, като всяка каменна преграда беше проектирана под ъгъл, така че да вкара вражеската войска в стеснение. Лирна се дивеше с възхита на тактическия гений, измислил тази серия капани, която позволяваше отбраната да продължи дори след като част от укрепленията е паднала. Колкото по-навътре в прохода навлизаха, толкова по-високо се издигаха кулите и стените.
Солис ги преведе през десет порти, всяка защитена от тежка желязна решетка. Единственият начин да минеш през портите бе някой да вдигне решетките от вътрешната страна. Отбранителните съоръжения бяха забележителни и изглеждаха непревземаеми, но Солис беше прав, че обслужващият ги гарнизон от братя е твърде малоброен. Лирна видя как Давока оглежда с присвити очи стените и знаеше, че лонакската жена е стигнала до същия извод. „Дали пък всичко не е уловка? — хрумна ѝ изведнъж. Сложен план, чиято единствена цел е да вкарат зад укрепленията шпионин, който да докладва подробности за отбраната?“
Бързо отхвърли тази мисъл, спомнила си думите на брата с умните очи — че толкова далече на север лонаките са навсякъде. „Отлично знаят колко малоброен е гарнизонът, но вместо да нападнат, Върховната жрица изпраща послание, че иска да говори за мир, но само с мен и с никой друг.“
Повече от час се изнизваха мъчително по лъкатушни пътечки между стени и през порти, проектирани толкова тесни, че конете трябваше да се движат в колона по един, преди най-сетне да излязат от северната страна на прохода. Дъждът най-после беше спрял и слънцето надничаше между облаците, пелени от светлина се спускаха косо връз планинското владение на лонаките. Върхове се редяха чак до хоризонта, страховити синьо-сиви чудовища от гранит и лед.
Давока вдигна глава към небето, вдиша дълбоко, после издиша шумно, докрай. „Да изчисти вонята ни от дробовете си, несъмнено“ — реши Лирна.
Давока пришпори кончето си към челото на колоната и пое по тясната камениста пътечка, която се спускаше към долината от другата страна на прохода. Не подкани останалите нито с жест, нито с дума, просто пое надолу, явно приела, че делегацията от Кралството ще я последва, без да задава въпроси. Подозрителност изопна лицето на Смолен и Лирна побърза да го успокои с жест. Лорд-маршалът не изглеждаше доволен, но стисна зъби и махна на хората си да тръгнат по пътечката.
Пътуваха още четири часа, спускаха се в долчинки и изкачваха възвишения, прошарени тук-там с кръпки борова гора. Имаше някаква сурова красота от тази страна на прохода, където сивото еднообразие на пейзажа северно от Кардурин бе изместено от дълбоки цветове, а небето не се кротваше и за миг, облаците играеха на криеница със слънцето, гонеха го и когато не успееха да го настигнат, лъчите му обагряха скалите и обраслите с храсталаци хълмове в богата палитра от нюанси, които радваха окото. „Сигурно затова се бият толкова упорито да запазят земята си — помисли си Лирна. — Защото е красива.“
Когато Давока най-после обяви почивка, Нерса сложи копринена възглавничка на обраслото с пирен възвишение и сервира на Лирна обяд от пилешко и хляб със стафиди заедно с чаша от бялото кумбраелско вино, което принцесата обичаше. За десерт имаше шоколадови бонбони — запас, който беше на привършване.
— Приличат на заешки дърдонки — каза Давока и подуши с подозрение един бонбон. Клекнала бе да сподели обяда им, без да чака покана или разрешение. Явно лонаките деляха храната си без излишни церемонии, когато бяха на поход.
— Опитай — каза Лирна и лапна един бонбон. „Ром и ванилия, страхотно.“ — Ще ти хареса.
Давока отхапа предпазливо от бонбона и очите ѝ се разшириха от наслада, която тя побърза да скрие, измърмори нещо на своя език и смръщи вежди, видимо ядосана на себе си. „Удобствата те правят слаб.“