Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
След минути стояхме на входа на пещерата — каменно гърло, опасано с лишеи отгоре и изцапано с черна слуз на местата, където се процеждаше вода. Двайсет мъже можеха да влязат рамо до рамо и да бъдат погълнати.
— Чувате ли? — попита Тутугу, по-блед отвсякога.
Чувахме го, макар че може би пещерата говореше с различни думи на всеки от нас. Аз чух жена, шепнеща на бебето си, отначало тихо и с обещание за любов… после по-остро, по-напрегнато, с обещание за закрила… после ужасено, дрезгаво от болка, с обещание за… Заговорих високо, за да заглуша шепотите.
— Трябва да се махаме. Това място ще ни побърка. — Вече усещах, че започвам да се чудя дали ако се втурна надолу по склона, гласът ще спре.
— Аз не чувам нищо. — Снори влезе. Може би собствените му демони говореха по-високо от пещерата.
Аз направих крачка подире му, по навик, после спрях. Пъхнах пръсти в ушите си, но това изобщо не заглуши женския глас. По-лошо — осъзнах, че в него има нещо познато.
Напредването на Снори се забави, когато подът на пещерата започна да се спуска, също толкова стръмно като склона на долината зад нас, само дето беше хлъзгав и нямаше за какво да се хванеш. Навътре ставаше още по-стръмен и пещерата се стесняваше до черно и гладно гърло.
— Недей.
Един висок мъж стоеше между Снори и мен, в сенките на пещерата, на мястото, през което току-що бе минал севернякът. Беше млад, облечен в странна бяла роба — с дълги ръкави и отворена отпред. Гледаше ни със студени като камък сиви очи, без да се усмихва. Всички други гласове се оттеглиха, когато мъжът заговори — моята жена с мъртвото си дете и другите зад нея; не си отидоха, но заглъхнаха до ритмичния шум, който можеш да чуеш в морска раковина.
Снори се обърна и свали брадвата от гърба си.
— Трябва да намеря вратата към Хел.
— Такива врати са затворени за хората. — Мъжът се усмихна — и в усмивката му нямаше доброта. — Прережи си вените и съвсем скоро ще се озовеш там.
— Имам ключ — каза Снори и понечи да продължи спускането си.
— Казах, недей. — Мъжът вдигна ръка и чухме как костите на земята изскърцаха. Каменни плочи се откъртиха от покрива на пещерата и след тях се посипа прах.
— Кой си ти? — попита Снори.
— Аз дойдох през вратата.
— Значи си мъртъв? — Снори направи крачка към мъжа, вече заинтригуван. — И си се върнал?
— Тази моя част е мъртва, без съмнение. Човек не живее толкова дълго като мен, без да умре мъничко. Има мои отзвуци в Хел. — Мъжът наклони глава, сякаш озадачен, като че ли обмисляше самия себе си. — Покажи ми ключа.
— Кой си ти? — повтори Снори първия си въпрос.
Срещу мен Тутугу престана да затиска ушите си с ръце. Очите му, които досега представляваха цепки, се разшириха. Той грабна брадвата си от скалите и допълзя при мен.
— Кой ли? Кой бях аз? Онзи човек е мъртъв и сега по-стар от него носи кожата му. Аз съм само ехо — като останалите тук, макар че моят глас е най-силен. Аз не съм аз. Само късче, несигурно в своето предназначение…
— Кой…
— Няма да изричам името си пред заклет в светлината воин. — Мъртвият сякаш се овладя. — Покажи ми ключа си. Сигурно той е причината да съм тук.
Снори присви устни, после пусна едната си ръка от брадвата, за да извади ключа на Локи изпод жакета си.
— Ето. А сега, ако няма да ми помогнеш, сянко, махай се.
— Аха. Това е добре. Хубав ключ. Дай ми го. — Сега в гласа му имаше копнеж.
— Не. Покажи ми вратата, призрако.
— Дай ми ключа и ще те оставя да продължиш по пътя си.
— Ключът ми трябва, за да отворя вратата.
— И аз си го мислех някога. Имал съм много неуспехи. Наричах се портален маг, но толкова много порти ми устояваха. Ключът, който държиш, беше откраднат от мен, много отдавна. Смъртта беше първата врата, която отворих с него. Някои врати е достатъчно само да ги бутнеш. За други трябва да дръпнеш резето, а някои са заключени, но един остър ум може да разбие повечето ключалки. Само три все още ми се опират. Мракът, Светлината и Колелото. А като ми дадеш ключа, те също ще бъдат мои.
Снори ме погледна и ми махна да го последвам.
— Джал. Ще си ми нужен, за да заключиш вратата след мен. Вземи ключа и го дай на Скилфар. Тя ще знае как да го унищожи.
— Имам нещо, което искаш, варварино.
До порталния маг стоеше дете и той го беше хванал за тила. Малко момиченце с прокъсана вълнена риза, с голи крачета и мръсни стъпала, а русата му коса падаше върху лицето, докато мъжът натискаше главата му надолу.
— Еймирия? — прошепна Снори.
В едната си ръка детето стискаше дървена кукла.
— Еми? — извика Снори. Ужасено.
— Ключът, или ще ѝ прекърша врата.
Снори бръкна под жакета си и откъсна ключа от връвта му.