Слънце недосегаемо (роман-изповед)

Искра издиша гореща пара от устата си и тръсна разпиляна коса, от която се посипа стъкло. По челото си имаше тънка вадичка кръв.

При удара тя бе изхвърчала през стъклото с глава напред, оставяйки едната си маратонка. Тополата спря краткия ѝ полет и сега над лявото ухо и под фонтанелата на черепа шумеше и тръпнеше остатъчна болка.

Само секунда младата жена остана неподвижна, просната до дървото, пред съскаща вода от смазания радиатор. Веднага щом овладя шока, Искра скочи на крака. Първо кой знае защо посегна към камата, сякаш се канеше да отрази нападение. Почти не забеляза движението си, защото моментално се втурна към колата.

Успя сравнително бързо да освободи заклещения крак на Огнян и най-сетне издърпа отпуснатото му тяло върху дребния чакъл на банкета. Дишаше тежко, притъмняваше ѝ от усилието, но довлече мъжа до задната част на онова, което бе останало от опела, и го подпря в седнало положение на багажника.

Отпусна изтощени ръце и се помъчи да се овладее, за да може да размисли какво да прави по-нататък.

Полъх на сила, живителна струя не въздух, а почти физически осезаемо чувство на помощ я изпълни. Първо в Искра блесна радост, но веднага се сля с тревога… и се вкорави като щит.

Тя се обърна.

Странна фигура се снижаваше над шосето. Приличаше на човек, но раменете се разкривяваха внезапно от прострени дълги сенки, отделни части на тялото губеха форма и потръпваха в нови очертания.

Съществото кацна на пътя, с два скока се приближи и бързо огледа жената, колата, пак насочи светещ поглед към Искра…

Добре ли си!?

Виждаш сам… Ще се оправя…

Драконче!…

Искра зарови лице в рамото му, стисна го в обръч ръце през кръста.

Няколко мига той галеше косата ѝ.

Пак… пак ли… — Иван завърташе лице към приятеля на жената.

Тя отстъпи от прегръдката му назад. Главата на Иван ставаше все по-драконова. От полупризрачната нечовешка муцуна се отрониха тихи човешки слова:

— Нима отново ще му простиш, Звездице…

Змейският поглед докосна омекналия Огнян и тогава Искра го закри с тялото си. Ръцете ѝ зашариха по гърба, търсеха нещо на колана под якето. Не откъсваше очи от Иван. Два немигащи сияйни погледа опряха един в друг сякаш върхове на шпаги.

Искра отпусна ръце, дланите ѝ бяха празни.

Иван пое дъх.

— Преди ми вярваше.

— Винаги съм ти вярвала.

— Тогава защо се опипва за средство, с което да го защитиш от мен?

Иван рязко сключи юмрук, в който скочи лежащата край деформираното предно ляво колело кама. Пръсти с кинжални нокти стиснаха острието. Той протегна оръжието с дръжката към Искра.

— Тъкмо с нея ли? — рече с упрек.

— Прощавай. Инстинкт за закрила. Станала съм нервна през тези години. Не го мрази, моля те!…

Как мога да мразя това празно място, което си решила да обичаш — помисли си, без да го изрича или телепатира. Ала тя го прочете в очите му. Поклати глава.