Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Тогава защо ни каза толкова неща?! Ами ако се раздрънкаме…
— Че защо? Няма да ви дадат Нобелова награда. Ще ви наградят с нещо друго, което няма да ви хареса.
— Питаме друго — намеси се Венета. — Питаме защо?
Змеят неочаквано се усмихна широко.
— Казах ли ти — обърна се към Северин, — не си заслужавате вие жените! Ами защото сте свестни, Венета. Вие двамата. И защото… Защото някой трябва да знае. Не за да го разгласява. Просто да знае. И да не се страхува. Само за това ви моля — няма причина за страх. Никой от шарканите не ви мрази. Никой от нас не ви желае зло. Помнете това. И раснете. Някой ден… ще настъпи времето наистина да се срещнем с вас, човечеството. Надявам се — за да летим в една и съща посока.
Северин шумно въздъхна.
— Контактът се отлага, така ли? — унило рече той.
— Ха! Ти допреди малко се радваше, че ще се махнем!
— Да, но все пак… — измънка детективът. — Криво ми става, че няма да стигнем тази ваша Долна земя… Защо „Долна“?
— Отгатни сам. Не е много трудно. В приказките съвсем ачик е казано.
— Според приказките, в старите времена май е било лесно да се попада във вашата реалност.
— Хм. В началото на историята Земята и нейният Аналог са били много преплетени като реалности… Даже падането на силикатната луна Перун върху повърхността ѝ е предизвикало географското сходство, подобие на континенталните плочи. И, да, наистина, през определени периоди бариерите между реалностите изтънявали. Може да ти се стори елементарно и механично като обяснение, но когато земната ос, заради прецесията си, съвпадне с кашепската, когато и в двата свята Вега става полярна звезда, Проходите се отварят с по-малко енергия. За съжаление… тогава възникнаха проблеми. По ваша вина. Искрено се надявам, че няма да търсите пътя към моята реалност неканени…
— Как се случи да те… онова, на границата? — пресипнало попита Северин. — Защо го позволи?
Иван се почеса по брадата. Намуси се, сви рамене — сенките на крилете му се разлюляха.
— Бях загубил вярата си, знаенето кой и какво съм. Но в крайна сметка се завърнах в моето Вкъщи, дето е непрекъснато съвсем близо, редом, край мен… тогава се излъгах, че е неосезаемо и недосегаемо. Бях отчаян, Северине. Иначе никакви пушки нямаше да ме спрат. Доволен съм, че никого не пречуках тогава.
— Гробът, празен ли е? — попита го детективът. Нямаше как да зададе този въпрос деликатно. Не можеше и да го премълчи, вече беше блеснал в главата му. Затова го огласи.
Змеят отклони глава встрани, без да изпуска от очи събеседника си. Отвърна спокойно, почти безразлично:
— Формално тук наистина съм мъртъв. И на гробището гният… вече са изгнили едни меса, които съблякох, когато станаха излишни. — Иван протегна напред ръка и се загледа в разперените си пръсти. — Виждаш, че истинското ми тяло добре помни човешката си какавида. За тази реалност господстващата за разумните същества форма е такава. Не че сте безспорно разумни.
— Но защо си…
— Попаднах тук по принуда, каприз дьо ла гер, войнишка фортуна своенравна… Изхабих много жизнена сила. Затова придобих човешко тяло. Само че вече се съвземам, укрепвам и ставам отново себе си физически — шарканът Крилан. Също както ледът се стапя на вода, а водата се изпарява, така се разсейва обликът ми на Иван Чакмаков. Нещо повече — не е здравословно да оставам дълго в този вид. Бебетата също не седят дълго в утробата, там е безопасно само до време…
Венета настойчиво търсеше нещо в очите на змея.
— Не си простил — замислено рече тя. — Не си се помирил с хората. Забелязвам много гняв в теб.
Шарканът сякаш се учуди. Помисли.
— Да — призна с лекота. — Не съм простил. Но работя по въпроса. Заради редките екземпляри в човешката раса, които струват. Дето ги наричат златни сърца.
Той се изправи — спокоен, пречистен от изповедта си.
— Ти си жена, ти го усети — каза змеят. — Не съм сигурен обаче, че имам какво да прощавам. Сега си мисля, че всъщност нищо тук не ме е обидило. И нищо не е в състояние да ме обиди. Просто защото гледам да летя високо. Твърде различни сме. Далечни са световете ни.
— Ти принадлежиш и на двата.
Змеят едва забележимо се усмихна. Промълви:
— Бъди щастлива. И двамата бъдете щастливи. Струва ми се, че ТОЗИ път няма да се разминете така тъпо. Отивате си. Змей ти го казва! Нямаш друг изход. Сбогом. И ви благодаря.
Плъзна се към вратата и изчезна в антрето.
Чу се хлопване на врата.
Венета бавно отвори длан и сложи на масата подаръка на приказното създание. Предметът приличаше на монета, златна от едната страна и сребърна от другата. Сребърната ези (или тура) на талисмана изобразяваше четири лунни сърпа, а златната тура (или ези) — два слънчеви диска с различна големина. Непознати руни украсяваха изключително фино обработения метал.