Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Таралак Вийд извърна очи към прозореца, където стоеше Финад Варат Таун и наблюдаваше нещо долу на двора.
— Отче — изръмжа Таралак, — в нашето племе всяко едно от нещата, които описваш, бе просто част от война, кръвна вражда, която никога не можеше да свърши. Всеки беше отчаян и зъл. На никаква обич, на никаква вярност не можеше човек напълно да се довери, защото земята кипеше под нозете ни. Нищо не е сигурно. Нищо.
— Едно е сигурно — каза Варат Таун, като се извърна към тях. — Воинът на име Гадаланак е мъртъв. Скоро ще загине и Пъди, пъргавият, който толкова обича да се хвали.
Таралак Вийд кимна.
— Започвате да вярвате в това, в което вече вярвам и аз, Финад. Да, ние двамата сме виждали Икариум, когато е обладан от гняв. Но този император, този Рулад…
Монахът издаде странен звук, извъртя се с гръб към тях и се сви на стола си.
Варат Таун се намръщи и пристъпи към него.
— Старши оценителю? Жрецо? Какво ви е?
Монахът поклати глава и промълви:
— Не, моля ви. Нека сменим темата. Нека сменим темата. Благословени боже — смехът, разбирате ли, той едва не изригна от мен. Ах, единственото, което мога да направя, е да се сдържам.
— Вярата ви във вашия бог е непоклатима.
— Да, Таралак Вийд. О, да. Не е ли казано, че Рулад е луд? Доведен до лудост от безброй смърти и прераждания? Е, приятели мои, казвам ви, Крадеца на живот, моят най-възлюбен бог, моят единствен бог — ами, той също е луд. И си спомнете това, моля ви, Икариум е този, който дойде тук. Не Рулад — моят бог направи това пътуване. За да се наслади в собствената си лудост.
— Рулад е…
— Не, Варат Таун, Рулад не е. Не е бог. Богът. Той е едно прокълнато същество, толкова смъртно, колкото вие или аз. Силата е в меча, който той владее. Разликата, мои приятели, е съществена. Хайде, стига, за да не наруша клетвата си. И двамата сте твърде скръбни, твърде отровени от страха и ужаса. Сърцето ми е готово да се пръсне.
Таралак Вийд зяпна в гърба на монаха, който се тресеше и не можеше да се спре. „Не, Старши оценителю, лудият си ти. Да боготвориш Икариум? Боготвори ли един грал пепелянката? Скорпиона?“
„Духове на камък и пясък, не мога да чакам повече. Нека най-после да се свърши това.“
— Краят — каза Старшият оценител — изобщо не е това, което очаквате. Нека това ви утеши, приятели.
Варат Таун попита монаха:
— Кога смятате да видите първия двубой?
— Ако изобщо отида — а все още не съм решил, — ако изобщо отида да видя, това ще е тоблакаят, разбира се — промълви Старшият оценител, най-сетне овладял смеха си дотолкова, че се обърна и погледна Финада със спокоен, знаещ поглед. — Тоблакаят.
Рулад Сенгар, Император на хилядата смърти, стоеше над трупа на третата си жертва. Оплискан с кръв, която не беше негова, с треперещ меч в ръка, той се взираше в застиналото лице и безжизнените очи, докато тълпата раболепно ревеше от трибуните и огласяше горчивия му триумф.
Тази връхлитаща стена от шум се разпадаше около него, без да може да го докосне. Знаеше много добре, че е лъжа. Всичко беше лъжа. Предизвикателството, което се бе оказало всичко друго, но не и предизвикателство. Победата, която всъщност се бе оказала провал. Думите, изречени от канцлера му, от изгърбения му изтерзан Цеда — и всяко лице, извърнато сега към него, бе като това долу. Маска на смъртта, изражение на скрит смях, на скрита подигравка. Защото ако не му се подиграваше самата смърт, то тогава какво?
Кога за сетен път бе видял нещо искрено на лицето на поданик? „Когато не мислеше за тях като за поданици. Когато те не бяха такива. Когато бяха приятели, братя, бащи и майки. Имам своя трон, имам своя меч, имам империя. Но нямам… никого.“
Толкова искаше да умре. Истинска смърт. Да падне и да не намери въплътения си дух захвърлен на онзи остров с ужасния бог.
„Но този път ще е различно. Усещам го. Нещо… ще е различно.“
Без да обръща внимание на тълпата, чийто рев вече се извисяваше до границите на истерията, Рулад закрачи по арената, през искрящите вълни, вдигащи се от окъпания от слънце пясък. Собствената му пот отмиваше кръвта, която го бе оплискала, пот, която се процеждаше между потъмнелите монети, лъщеше по окръглените ръбове на белезите. Пот и кръв се сливаха в тези потоци на горчива победа, която можеше да зацапа повърхността на монетите само временно.
Канцлер Трайбан Гнол не можеше да разбере това. Как златото и среброто надживяват заблудите на тленния живот. Нито Карос Инвиктад можеше да го разбере.