Поредно проклето от Гуглата село, по-лошо от гъби след дъжд. Доказателство, ако им трябваше — а не им беше нужно, — че все повече се приближават до столицата. Селца, села, паланки, движение по пътища и черни коловози, тътен от преминаването на стада коне, рогове, ехтящи в далечината като вой на вълча глутница, стягаща убийствения си обръч.
— Живот ни чака — измърмори Фидлър.
Той огледа изтощените си, плувнали в кръв, освирепели подобия на войници. Какво представляваха те сега? И какво виждаха те на свой ред, вторачени в него? „Последната си надежда, а понеже това не е достатъчно лоша новина…“
Зачуди се дали Геслер и отделението му все още са живи. Разделени бяха чисто предната нощ с един хитър удар на едурите — едурите по дирите им оказваха непрекъснат натиск, тласкаха ги все напред, към нещо, за което Фидлър разбираше много добре, че е стена от войници — никакво заобикаляне покрай тях, дойдеше ли този момент. Никакво извъртане на север или пък на юг — едурските банди запълваха всяка гора и горичка на север, а недалече оттук на юг бе широката река Ледер, ухилена като усмивката на самото слънце. Най-после, да, някой на противната страна беше поумнял, беше направил нужните промени, превърнал беше цялото това нашествие в една огромна фуния, която да вкара малазанците в месомелачката.
Е, никое забавление не трае вечно. След като Геслер и неговото Пето бяха изтласкани, някъде в същата посока се чу шумотевицата от бой. И Фидлър се беше изправил пред избора да поведе шепата си войници в атака по фланга, за да пробият и да помогнат на нещастните копелета, или да си затраят и да продължат бързо напред по югоизточния курс, право в зейналата паст.
Пукотът на пръскащите се „острилки“ го накара бързо да вземе решение — да се набутат в това си беше самоубийство, тъй като острилките проявяваха склонност да хвърчат на всички страни, а това подсказваше, че Геслер и отделението му бягат, врязват си пътя през врага, и Фидлър и хората му просто можеха да се окажат след тях, обкръжени от десетки вбесени едури.
„Тъй че ги оставих да се оправят. И взривовете замряха, но писъците продължиха, Гуглата да ме вземе дано.“
Отделението му. Налягали във високата трева в края на гората. И воняха. Славата на Ловците на кости, това придържане към най-гнусното значение на името. „Проклятието на Корик, да. Кой друг?“ Отрязани пръсти и уши, пробити и накачени по колани и върви. Войниците му: до един деградирали, почти загубили човешкия си облик диваци. Нищо изненадващо нямаше тук. Едно беше да напредват прикрито — морски пехотинци бяха в края на краищата и точно за това бяха тренирали. Но беше продължило прекалено дълго, без помощ, и единственото, което се виждаше в края, бе портата на Гуглата. Пръсти и уши — освен Смайлс, която беше добавила и онова, което може да се вземе само от мъже. „Моите червеи блекери“, беше ги нарекла на някакви живеещи в тинята червеи от канийското крайбрежие. „И точно като червеите отначало са червени и сини, после, след ден-два на слънце, стават сиви. Блекери, сержант.“
Нямаше нужда да се загубят по пътя си, за да си загубят ума, това поне беше явно. „Богове на бездната, виж ги само тия глупаци — как, в името на Гуглата, изобщо оцеляхме толкова дълго?“
Не бяха виждали капитана и нейния дребосък маг от доста време, което не говореше никак добре. Все пак виждаха струи кафеникав дим, които се къдреха към небето тук-там, и чуваха смътни взривове нощем. Тъй че някои от тях поне все още бяха живи. Но дори и тези знаци ставаха все по-редки, след като трябваше уж да се усилват, щом играта загрубее.
„Изчерпани сме. Изразходени. Ха, чуй се само! Почна да говориш като Кътъл. «Готов съм да умра вече, Фид! С радост. След като видях и…»“
— Стига с това — изръмжа той.
— Сержант?
— Престани да ме питаш за каквото и да било, Ботъл. И престани да ме гледаш все едно съм се побъркал.
— Дано да не си, сержант. Ти си единственият останал с ума си тука.
— Оценката и тебе ли включва?
Ботъл изкриви лице и изплю поредния стрък трева. Пресегна се и се отскубна нов.
