Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Каква ирония се съдържаше в това: докато император Рулад се готвеше да избие шампионите — някои от които, както се говореше, щяха да са най-опасните, срещу които се е изправял досега, — Карос Инвиктад можеше с лекота да плени вниманието на всички — сред ледериите поне — с този единствен арест, с този единствен съд и единствен акт на кръвопролитие.
„Дали го съзнава? Че да убие Техол Бедикт по този начин означава да го превърне в мъченик? Мъченик, какъвто никога досега не е виждан? Техол Бедикт, опиталият се да унищожи ледерийската система на Задлъжняване. Опитал се да унищожи нечестивия съюз на пари и власт. Той ще е новият Блуден, но Блуден от нов вид. Отдал се на справедливостта, на свободата и общността между хората. Независимо дали е бил прав, независимо дори дали това са били целите му — всичко това ще е без значение. Ще пишат за него, ще пишат хиляди жития, а след време само шепа от тях ще оцелеят и ще бъдат Събрани, за да оформят сърцевината на нов култ.“
„А ти, Карос Инвиктад, о, твоето име ще се носи на дъха на проклятията векове.“
„Превърнеш ли някого в мъченик, губиш всякакъв контрол. Над онова, което е бил този някой в живота си, над онова, в което се превръща той в смъртта си. Направиш ли го, Карос Инвиктад, и ще си загубил още докато ближеш кръвта му от ръцете си.“
Все пак може би Инвигилаторът разбираше всичко това. Достатъчно, за да е убил вече Техол Бедикт, да го е убил и да е хвърлил трупа му в реката с камъни на краката. Необявено, в мрака на нощта.
Но не — хората искаха, нуждаеха се, настояваха за тази публична, ритуализирана екзекуция на Техол Бедикт.
И така, тя кръжеше и кръжеше във въртопа на своя ум, в бездънния кладенец на рухващата защита на духа й, който я засмукваше все по-надолу и надолу.
Далече от спомените.
От Танал Ятванар.
И онова, което й бе причинил преди.
И което щеше да й причини сега.
Когато върнаха в двора гордия и вечно весел Гадаланак, той изобщо не приличаше на човешко същество. Било от онзи вид поражения, които страшно разгневявали ужасния и ужасяващ император, както обясниха на Сеймар Дев. Ето защо Гадаланак беше насечен на късове. Дълго след като издъхнал, страховитият меч на Рулад продължил да замахва, да сече, да мушка и реже. Повечето от кръвта на нещастника трябваше да е изтекла още на пясъците на арената, тъй като от трупа, изнесен от свитата Длъжници, дори не капеше.
Пъди и другите воини, които все още чакаха реда си — сред тях и жената с маската — стояха наблизо и наблюдаваха как носачите отнасят отвратителната купчина месо и оголени кости към тъй наречената Стая на урните, където щяха да погребат останките на Гадаланак. След носилката вървеше друг Длъжник, понесъл оръжието и щита на воина, без капка кръв по тях. До тях вече бе дошла вестта за хода на двубоя. Императорът отсякъл дясната ръка с оръжието на Гадаланак още с първия удар, по средата между дланта и лакътя, и оръжието изхвърчало настрана. Последвала ръката с щита, отсечена от рамото. Казаха, че присъстващите Тайст Едур — и малкото ледерийски особи, чиято кръвожадност бе надмогнала паниката заради внезапното финансово напрежение — точно тогава надали изпълнен с екстаз гръмогласен рев, сякаш в отговор на писъците на самия Гадаланак.
Смълчани, строги и пребледнели като пясъка в двора, Пъди и останалите наблюдаваха мрачната процесия. Щом носилката отмина, Сеймар Дев се обърна, влезе в страничния коридор и продължи навътре в унилия прашен сумрак.
Карса Орлонг лежеше на огромния нар, направен за някой предишен поборник тартенал, макар и не толкова висок като теблора. Беше се проснал върху него бос, краката му стърчаха и ходилата му опираха в каменната стена — цялата бе зацапана от тях, понеже Карса Орлонг не правеше почти нищо друго от обявяването на двубоите насам освен да лежи.
— Мъртъв е — каза тя.
— Кой?
— Гадаланак. За два-три мига — мисля, че беше грешка всички да решите да не присъствате — трябва да видиш този, с когото ще се биеш. Трябва да разбереш стила му. Може да има слабост…
Карса изсумтя.
— Да ми се разкрие за два мига?
— Подозирам, че другите вече ще променят решението си. Ще отидат, за да видят…
— Глупци.
— Защото няма да последват примера ти в това ли?
— Дори и не знаех, че го следват, вещице. Какво искаш? Не виждаш ли, че съм зает?
— С какво?
— Влачиш призраците си със себе си.
— По-скоро те са се лепнали за петите ми и мрънкат… Нещо се надига в тебе, Карса Орлонг…
— Качи се отгоре ми и да го облекчим, Сеймар Дев.
— Удивително — ахна тя.
— Да.
— Не, идиот такъв. Просто коментирах как можеш все още да ме изумяваш понякога.