Вихърът на Жътваря

— Не задълго, подозирам, независимо от всичко. Изглеждате много решена.

Тя се усмихна, смая се колко странно й се стори. Кога за последен път се беше усмихвала? Не, нямаше да се връща към онова.

— Но трябва да внимавате — продължи старецът. — Я дайте да опитам аз.

— Благодаря — рече тя и се отдръпна да му отвори място.

Старецът хвана железния прът и просто го огъна.

Тя зяпна.

Той изруга, остави го настрана, после се наведе и зарови пръсти под едната страна на огромния каменен блок.

И дръпна изпод ръба, след това ръцете му отидоха от двете страни, надигна го с пухтене, завъртя се, залитна две крачки и го постави върху другите. Изправи се, изтупа прахта от ръцете си.

— Наемете двама младежи да го върнат на мястото му, като свършите.

— Как… о, добре. Но… Как разбрахте, че се каня да го върна на мястото му?

Той я погледна мълчаливо.

— Недей да скърбиш твърде дълго, Серен Педак. Ти си нужна. Животът ти е необходим.

А после се поклони и си тръгна.

Тя зяпна след него.

Сега трябваше да влезе вътре, да вземе каменното копие и меча му, да зарови оръжията под прага на своя дом, на своя ужасно пуст дом.

Но все пак се поколеба.

А старецът изведнъж се върна.

— Намерих Блудния — каза й. — Имахме да… обсъдим много неща. Така научих за теб и за станалото.

„Какво? Луд ли е този? Някой от новите фанатици на Блудния?“ Понечи да се обърне…

— Не, почакай! Серен Педак. Имаш всичко, което е от него, всичко, което е останало. Цени го, моля те. Серен Педак, цени го. Както и самата себе си. Моля те.