Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
— Само се преструваш на невинна, жено. Свали си дрехите.
— Ако го направя, ще е само защото си ме изтощил напълно. Но няма, защото съм по-корава, отколкото си мислиш. Само един поглед към мръсните петна, които краката ти са оставили по стената, е достатъчен, за да потуши всякаква жар, която бих могла да изпитам — в пристъп на лудост.
— Не поисках да правиш любов с краката ми.
— Не трябва ли да се упражняваш — не, не от този вид. Имам предвид, да поддържаш форма, загряване, такива неща.
— Какво искаш?
— Успокоение, мисля.
Той се обърна, погледна я, после бавно се надигна и нарът изпращя под него.
— Сеймар Дев, какво най-много те плаши?
— Ами, умирането, мисля. Колкото и дразнещ да си, все пак си приятел. На мен, най-малкото. Това, както и фактът, че, мм, след тебе ще призоват Икариум. Както разбираш, двата страха са плътно свързани един с друг.
— И духовете, струпани около теб, се страхуват от това?
— Интересен въпрос. Не съм сигурна, Карса. — Помисли и добави: — Да, сега разбирам с какво може да е важно това — заслужава си да се знае, имам предвид.
— Аз си имам своите призраци.
— Зная. А те какво чувстват? Можеш ли да разбереш?
— Нетърпение.
Тя се намръщи.
— Наистина ли, Карса Орлонг? Наистина?
Той се изсмя.
— Не за онова, което си мислиш. Не, радва ги краят, който идва за тях, жертвата, която ще направят.
— Каква жертва?
— Когато дойде моментът, вещице, трябва да извадиш железния си нож. Дай му от своята кръв. Освободи духовете, които си пленила.
— Кой момент, проклет да си?
— Ще разбереш. Хайде, свали си дрехите. Да те видя гола.
— Не. Гадаланак е мъртъв. Никога вече няма да чуем неговия смях…
— Да, затова сега ние трябва да се смеем, Сеймар Дев. Трябва да си напомним какво е да живееш. Заради него. Заради Гадаланак.
Тя го зяпна, след това изсъска от яд.
— Почти ме спечели, Карса Орлонг. Знаеш ли, когато станеш прекалено убедителен, си най-опасен.
— Може би предпочиташ просто да те взема? Да ти разкъсам дрехите със собствените си ръце? Да те хвърля на леглото?
— Напускам веднага.
Таралак Вийд веднъж бе сънувал предстоящия вече миг, в който Икариум Крадеца на живот щеше да стъпи на пясъка на арената, сред жадния рев на неразумните зрители — и насмешливите, подигравателни викове бързо щяха да се променят, о, да, във викове на изумление, а след това — на ужас. Щом се пробудеше и изригнеше гневът.
Щом светът стигнеше до кървавия си край. Император, дворец, град, сърцето на империята.
Но този Рулад нямаше да умре. Не и окончателно. Не, всеки път щеше да се вдига отново и две сили щяха да се вкопчат в битка, която можеше никога да не свърши. Освен ако… можеше ли Икариум да бъде убит? Можеше ли да умре? Не беше безсмъртен в края на краищата. Макар да можеше да се твърди, че гневът му е безсмъртен, гневът на жертвата, поколение след поколение, гняв срещу несправедливост и неравенство — а това бе нещо без край.
Не, колкото и напред да изтласкваше мислите си Таралак Вийд, стигаше все до едно и също място. Рулад щеше да убие Икариум. Сто сблъсъка, хиляда — все в някой момент, на континент от пепелища, избуялият хаос щеше да порази ядрото на гнева на Икариум. И Крадеца на живот щеше да падне.
Имаше логика в това. Жертвата можеше да се пробуди с гняв, но жертвата бе обречена да бъде точно това: жертва. Това бе истинският цикъл, онзи, на който всяка култура, всяка цивилизация бе свидетел, столетие след столетие. „Естествена сила, ядрото на борбата за съществуване е желанието да оцелееш, но и да процъфтяваш. А да процъфтяваш означава да се храниш с жертви, все повече жертви.“
— Самият език е — каза Старшият оценител, коленичил над разлатия съд с неподвижна вода, за да гледа отражението си, докато налагаше пластове ярка боя по лицето си. — Животът напира напред, докато успява. Животът спира или пада край пътя, когато се провали. Напредъкът, Таралак Вийд, предполага пътуване, но не непременно пътуване през фиксиран интервал от време. Сиреч, израстването и стареенето на всеки индивид, макар че и това е малко прибързано пришито към дрехата. Не, същинското пътуване е това на продължението на рода, семето ти, което се придвижва от един към друг в низ от поколения, всяко от които трябва да е успешно до известна степен, тъй щото семето да не… спре, да не падне край пътя. Разбира се, на единичния ум на човек не е дадено да може да мисли с термините за поколение след поколение, макар че необходимостта човек да сее семето си винаги е първостепенна. Други грижи, всяка от които поддържа това, което е първостепенно, обикновено ангажират ума на човек от миг на миг. Осигуряването на храна, сигурността на убежището ти, подкрепата на семейството ти, роднини и съюзници, стремежът да създадеш около себе си един предсказуем свят, заселен с предсказуеми хора — търсенето на удобството, ако щеш.