Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
В много отношения Рулад неволно се възхищаваше на този Архипредател, Техол Бедикт. „Бедикт, да, братът на единствения достоен ледерийски воин, с когото имах привилегията да се срещна. Един и само той. Брис Бедикт, който наистина ме победи — и в това той също не беше като никой друг.“ Карос Инвиктад бе поискал да извлекат Техол Бедикт тук на арената, да застане пред императора, да бъде посрамен и принуден да чуе кръвожадните френетични викове на тълпата. Карос Инвиктад бе решил, че такова нещо би унизило Техол Бедикт. „Но ако Техол е като Брис, той просто ще стои, просто ще се усмихва и тази усмивка ще е неговото предизвикателство. Към мен. Неговата подкана да го екзекутирам, да го посека, както не направих с Брис. И да, ще видя знанието там, в очите му.“ Рулад бе забранил това. Да оставят Техол за Удавянията. За онзи дивашки цирк, превърнат в игра на облози.
Междувременно основите на империята се клатеха, скърцаха и изригваха прах. Здравите доскоро темели на сградата се тресяха. Богати доскоро мъже бяха сложили край на живота си. Складове се обсаждаха и щурмуваха от все по-големи тълпи — този хилядоглав, изпаднал в нужда звяр, който се надигаше във всеки град и във всяко градче на империята. Кръв се беше проляла на няколко пристанища заради къшей клисав хляб, а в най-бедните бордеи майки душаха бебетата си, за да не ги видят как се подуват и след това се съсухрят от глад.
Рулад остави жарката слънчева светлина и застана на входа на тунела, погълнат от сенки.
„Моята велика империя.“
Канцлерът заставаше пред него всеки ден и лъжеше. Всичко е наред, всичко ще е наред с екзекутирането на Техол Бедикт. Мините работеха денонощно, сечаха се нови пари, но за това бе нужен грижлив контрол, защото Карос Инвиктад бе убеден, че всичко, което е откраднато от Техол, ще се върне. Все пак по-добре период на инфлация, отколкото хаосът, който сега изтезаваше Ледер.
Но Ханан Мосаг го уверяваше в друго, дори беше сътворил магии, с чиято помощ Рулад можеше да види сам: бунтовете, безумието, замъглени сцени и понякога влудяващо размити, но истината все пак вонеше от тях. Цеда лъжеше само за нещата, които не искаше да разкрие…
— А онова нашествие, Цеда? Покажи ми ги тези малазанци.
— Уви, не мога, императоре. Предпазват се с някаква странна магия. Вижте, водата в купата веднага става бяла, щом започна да търся към тях. Все едно хвърлят в нея шепи брашно. Размътват всичко, което може да покаже водата.
Лъжи. Трайбан Гнол беше по-откровен в преценката си — прямота, която разбулваше усилващото се притеснение на канцлера, а може би дори и страха му. Малазанците, които бяха акостирали на западния бряг, които бяха започнали да нахлуват в сушата — към самия Ледерас, — се оказваха и хитри, и смъртно опасни. Сблъсъците с тях бяха кървави и убийствени, оттеглянето — осеяно с мъртви войници и мъртви Тайст Едур. Да, те идваха за Рулад. Можеше ли канцлерът да ги спре?…
— Да, императоре. Можем. Ще ги спрем. Ханради е разделил едурските си сили. Едната част чака с нашата главна армия западно от града. Другата е поела бързо на север и в момента възвива на запад, като загръщаща ръка, за да се появи зад тези малазанци — но не както в предишния опит. Не, вашите едури сега не яздят в колона, не пътуват по пътища. Воюват като някога, по време на войните за обединението. Бойни групи, придвижват се безшумно в сенките, също като малазанците и може би по-добри в прикриването си…
— Да! Приспособяваме се, но не към нещо ново, а към нещо старо — самото ядро на нашата войнска сила. Чия идея беше това? Кажете ми!
Трайбан Гнол отвърна с поклон.
— Ваше величество, не ме ли назначихте вие да ръководя отбраната?
— Ти значи.
Нов поклон.
— Както казах, императоре, насочващата ръка беше вашата.
Да си толкова мазен издаваше презрение. Рулад поне това разбираше. В отговора на Цеда липсваха такива цивилизовани нюанси…
— Идеята беше моя и на Ханради, императоре. В края на краищата аз бях магьосникът-крал, а той беше най-опасният ми съперник. Това може да се направи отново в една война, която ние, едурите, разбираме и познаваме добре. Напълно ясно е, че опитът да се сражаваме с тези малазанци по ледерийския начин се провали.
— Но ще има сблъсък, голямо сражение.
— Така изглежда.
— Добре.
— А може би не. Ханради е убеден, че…
И тук бяха започнали разногласията, полуистините, зле прикритите нападки към канцлера и неговата роля на военен командир.
Да си съставиш мнение, което отговаря на реалността, беше трудно, да пресееш всички лъжи, да измъкнеш истините — Рулад беше изтощен от това, но какво друго можеше да направи? Учеше се, проклети да са всички. Учеше се.