Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Техол Бедикт, измислил и осъществил икономическия крах на империята — е, това все още й беше малко трудно да го повярва. О, той го имаше таланта, да. И склонността може би. Но за да стане сегашният повсеместен срив, трябваше да има цял легион заговорници. Неволни в по-голямата част, разбира се, освен лекото глождене във вътрешностите им, че това, което вършат, в крайна сметка е неописуемо разрушително. Но алчността, както винаги, беше надвила. Тъй че Техол Бедикт беше настлал пътя, но стотици — или хиляди? — бяха решили драговолно да тръгнат по него. А сега пищяха, възмутени и ужасени, докато в същото време тичаха да се скрият, за да не ги издави като червен въртоп собствената им вина.
Както стояха нещата в момента, цялото престъпление бе хвърлено в краката на Техол — и на все още неуловимия му слуга.
— Но ние ще го намерим, Джанат — беше казал Танал Ятванар. — Всички ще ги намерим, рано или късно.
„Всички освен себе си — бе помислила да отвърне, — защото това търсене ви води по много страшна пътека.“ Но си бе премълчала, без да му издаде нищо. И беше гледала как мечът става все по-малък в ръката му — и онзи меч, да.
— Точно както намерихме вас. Както аз ви намерих. О, добре известно е вече. Аз съм този, който арестува Техол Бедикт и учената Джанат. Аз. Не Карос Инвиктад, който седи ден и нощ и блее над онази негова кутия и онова благословено двуглаво насекомо. Побърква го, знаеш ли? Нищо друго не прави. — А след това се засмя. — Знаеш ли, че сега той е най-богатият човек в империята? Поне той си мисли така. Но аз му свърших работата. Аз направих транзакциите. Имам копия за всичко. Но истинският чар е в това: аз съм неговият благодетел, а той дори не го знае!
Да, двуглавото насекомо. Едната глава блее, другата дърдори.
Танал Ятванар. Познаваше го — това вече бе сигурно. Познаваше го, защото й беше правил всичко това и преди. Никакви преструвки нямаше, когато говореше за това — то беше източникът на злорадството му над нея в края на краищата, тъй че не можеше да е лъжа.
А сега спомените й — от времето между края на семестъра в академията и събуждането й под грижите на Техол и Бъг — спомени толкова накъсани, образи така замъглени до непонятност: започваха да се сливат, да се събират във фокус.
Бяха я търсили, защото беше избягала. Което означаваше, че е била арестувана — първият й арест — и мъчителят й не е бил някой друг, а самият Танал Ятванар.
Логично. Разумни интуиции от налични факти и списъка й от наблюдения. Убедителният аргумент, който стоеше пред нея — вече от доста време — бе самият мъж, който предлагаше най-острото доказателство, като продължаваше да бърбори, подтикван от липсата й на реакция.
— Скъпа Джанат, трябва да продължим оттам, откъдето прекъснахме. Не знам как успя да се измъкнеш. Не знам дори как се озова накрая с Техол Бедикт. Но си отново в ръцете ми, за да мога да правя с теб каквото си поискам. А това, което ще правя с теб, няма да ти донесе удоволствие, уви, но твоето удоволствие не ме интересува. Този път ти ще ми се молиш, ще ми обещаваш всичко, ще започнеш да ме боготвориш. И точно с това ще те оставя днес. Ще ти дам неща, за които да си мислиш, докато се върна.
Беше се оказало, че мълчанието й е слаба защита.
Започваше да си спомня — извън подредените с клинична безпристрастност детайли — и в тези спомени имаше… болка.
Невъобразима болка.
„Бях полудяла. Затова не можех да си спомня нищо. Напълно луда — не знам как Бъг и Техол ме изцериха, но трябва да са го направили. И вниманието на Техол, толкова нехарактерната за него деликатност с мен — нито веднъж не се опита да се възползва от мен, макар да е знаел навярно, че е могъл, че аз щях да го приема на драго сърце. Това трябваше да събуди подозрение в мен, да, но бях прекалено щастлива, с някак странна готовност чаках и чаках Техол да се озове в прегръдките ми.“
„И това ако не е неочакван обрат!“
Зачуди се къде се намира. Дали в друга килия? Имаше много стенещи и ридаещи за съседи, повечето от които — отвъд всякаква надежда за връзка. Дали и Техол Бедикт беше сред тях? Пребит до кръв, ломотещ несвързано?
Не можеше да го повярва. Нямаше да го повярва. Не, за Великия предател на империята щеше да има спектакъл. Толкова екстравагантно Удавяне, че да се жигоса като дамга в общата памет на ледерийския народ. Трябваше да бъде прекършен публично. Да го превърнат в единственото средоточие на смазваща вълна от гняв и страх. Съдбоносният акт на Карос Инвиктад, с който да обуздае анархията и паниката и да възстанови реда.