Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
На билото на Кравос стояха няколко ледерийски офицери и представители на Тайст Едур, сред които и Ханради Халаг. Сирин извади свитъка и заяви на бившия крал:
— Нося ви заповедите на канцлера.
Ханради взе ръкописа и с безизразно лице го подаде на един от адютантите си, без да го разтвори.
Сирин се намръщи.
— Такива заповеди…
— Не чета ледерийски — заяви Ханради.
— Ако желаете, мога да преведа…
— Имам свои хора за това, Финад. — Ханради погледна офицерите от Имперската бригада. — В бъдеще ние, едурите, ще патрулираме границите на своя лагер. Парадът на ледерийските курви приключи, тъй че пъпчивите ви войници ще трябва да харчат парите си другаде.
Командирът едур поведе свитата си надолу по склона. Сирин ги погледа, докато не се отдалечиха достатъчно, след което извади втори свитък и се обърна към Преда на Имперската бригада.
— Това също са заповеди на канцлера.
Старшият офицер беше ветеран, не само в боеве, но и в дворцовите порядки. Само кимна и прие свитъка.
— Финад, канцлерът лично ли ще ни командва, когато дойде моментът?
— Не мисля, сър.
— Това би могло да обърка нещата.
— За някои въпроси ще говоря от негово име, сър. Колкото до останалото, след като прочетете свитъка, ще разберете, че за самите боеве ви е предоставена значителна свобода.
— А ако вляза в противоречие с Ханради?
— Съмнявам се, че това ще е проблем — отвърна Сирин.
Изчака, докато Преда обмисли думите му, и му се стори, че забеляза как очите му леко се разшириха.
— Финад.
— Да, сър?
— Как е канцлерът в момента?
— Съвсем добре, сър.
— А… в бъдеще?
— Храни голям оптимизъм, сър.
— Много добре. Благодаря ви, Финад.
Сирин отдаде чест.
— С ваше позволение, сър, желая да наблюдавам вдигането на моя лагер.
— Вдигнете го близо до този хълм, Финад. Оттук ще командваме битката — и ще искам да сте близо до мен.
— Сър, няма почти никакво място…
— Имате разрешението ми да разместите хора по ваше усмотрение, Финад.
— Благодаря ви, сър.
О, това щеше да го позабавлява. Мръсните войници с прах по ботушите — те винаги си въобразяваха, че превъзхождат дворцовите си колеги. Е, няколко пукнати черепа бързо щяха да променят това. „С разрешението на собствения им Преда.“ Отдаде отново чест и поведе хората си обратно по склона.
Мъжът изглеждаше познат. Някогашен неин ученик? Син на съсед, син на друг учен? Това бяха въпросите, които се въртяха в ума на Джанат, докато войниците ги извличаха от дома на Техол. За пътя до казармата на Патриотистите вече си спомняше много малко. Но онзи мъж, с познатото лице — лице, което събуждаше в нея някакви странно интимни чувства — не я оставяше на мира.
Окована в килията си, окована в тъмното, което гъмжеше от хапещи твари, беше сама вече от доста време. Дни, може би седмица дори. Една чиния с рядка яхния, която пъхваха през прореза долу на вратата на неравни интервали — не я избутваха вътре в килията, ако не оставеше на подноса празната от предишното ядене. Ритуалът не й беше обяснен, но тя бе започнала да се възхищава на неговата прецизност, на красноречивостта му. Неподчинението означаваше глад; или по-скоро гладна смърт — гладът винаги си беше налице, нещо, което не бе изпитвала в дома на Бъг и Техол. Тогава по едно време бе започнала да мрази вкуса на пилешкото. Сега ги сънуваше проклетите кокошки.
Мъжът, Танал Ятванар, я бе посетил веднъж, явно за да позлорадства. Не беше имала и представа, че я търсят за противодържавна дейност, макар че всъщност това не я изненадваше много. Когато бандитите идваха на власт, образованите хора първи изпитваха юмруците им. Толкова жалко беше всъщност — колко насилие може да прояви някой, защото се чувства дребен. Дребен умствено. Колкото и голям да е мечът в ръката му, тази съществена дребност си оставаше, гризеше с много остри зъби.
И Бъг, и Техол бяха намеквали няколко пъти, че нещата може да не тръгнат на добре, ако я намерят Патриотистите. Е, да намерят тях, както се оказа. Техол Бедикт, най-отчайващият й ученик, който бе присъствал на лекциите й само заради юношеската си похотливост, сега се оказа най-големият предател на империята — така й беше казал Танал Ятванар с изпълнен с ликуване глас, който подобаваше на зловещите отражения в очите му, докато стоеше с фенера в едната ръка, а с другата опипваше интимните си части всеки път, щом си помислеше, че тя не го вижда. Беше седяла с гръб, подпрян на каменната стена, с клюмнала на гърдите глава и мръсната й коса разпиляна чорлава по лицето.