Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
„Достатъчно красноречиво, да.“
— Почти е тъмно.
Фидлър отново погледна странното село отпред. Кръстопът, пивница и конюшня, ковачница на главната улица, с голяма купчина шлака пред нея и някак си твърде много жилища, редици и редици покрай тесните улички, и всяка къща едва можеше да побере малко семейство. Някъде оттатък селото може би имаше някакво производство — каменна кариера или грънчарница — стори му се, че различава покрит с чакъл път, лъкатушещ по склона откъм източния край.
И беше странно тихо за свечеряване. „Роби, които още седят оковани към работните пейки? Може би. Но все пак едно проклето псе няма по улиците.“
— Не ми харесва тая работа — измърмори той. — Надушваш ли нещо нередно, Ботъл?
— Нищо магическо. Което не значи, че няма стотина едури, които да ни чакат скрити в ония къщички.
— Прати някоя катерица там, проклет да си.
— Търся, сержант, но ако ще ме прекъсваш постоянно…
— Боже Качулати, моля те, заший устите на всички магове, умолявам те.
— Сержант, умолявам те. Само на левга зад нас имахме шест отделения едури и адски се уморих да избягвам копия. Остави ме да се съсредоточа.
„Ще ми се съсредоточиш ти ей на тоя юмрук, като те сбарам за гърлото, плъхар проклет. Ох, адски съм уморен вече, ужасно съм стар. Може би, като го преживеем това — ха! — ще се скатая, ще изчезна из улиците на този Ледерас. В пенсия. Ще ловя риба. Или ще плета, примерно. Погребални шалове. Няма начин да не стане доходно занимание за известно време, бас слагам. Да дойде само веднъж адюнктата с останалите озъбени нещастници от нашите и да раздаде едно сладко възмездие за всички нас, мъртвите морски пехотинци. Не, престани да мислиш така. Още сме живи.“
— Намерих котка, сержант. Спи в кухнята в пивницата. Има лоши сънища животинчето.
— Ами стани му още по-лошият кошмар, Ботъл, и по-бързо.
Птици чуруликаха в дърветата. Насекоми жужаха, живееха и умираха в тревата. Целият негов свят сега, изтощителното усилие, накъсвано от мигове на пълен ужас. Сърбеше го от мръсотията и надушваше спарения мирис на страха, като вонящи петна по кожата.
„Добре де, кои, в името на Гуглата, са тия ледерии все пак? Значи тая проклета империя с господарите им едури се сдърпала с Малазанската империя. Проблем на Ласийн, не наш. Проклета да си, Тавори, докарахме я дотук и не стига отмъщението, ами…“
— Хванах я — рече Ботъл. — Будна е… протяга се — да, трябва да се протегне, сержант, само не ме питай защо. Добре, в кухнята са трима, потят се, въртят очи — изглеждат адски уплашени, както са се свили. Чувам звуци от пивницата. Някой пее…
Фидлър зачака за още. И зачака.
— Ботъл…
— Шмугва се в кръчмата… уф, хлебарка! Чакай, недей, престани да си играеш с нея, просто я изяж проклетата твар!
— Говори по-тихо, Ботъл!
— Готово. Ха, вътре е фрашкано. Тая песен… чух я май на кораба и сега там… — Ботъл изведнъж млъкна, изруга тихо и стана. Постоя замръзнал за миг, после изсумтя и рече: — Хайде, сержант. Можем просто да влезем там.
— Морски пехотинци държат селото? Гуглата на шиша ми да цвърчи, да!
Другите чуха последното, бързо се заизправяха и се струпаха около него с облекчение.
Фидлър зяпна тъпите им усмивки и се стегна.
— Вижте се само! Отчайваща гледка.
Ботъл го задърпа за ръката.
— Никакво притеснение на този фронт, сержант.
Хелиан беше забравила коя песен точно пее. Която и да беше, не беше същата, която пееха всички останали, не че изобщо пееха вече много. Макар че ефрейторът й успяваше да докара нещо като двойни трели, разтягаше някакви шантави думи на стария Каун — чужденците не трябваше да пеят, щото как щяха да ги разберат хората дали не е някоя зла, гадна песен, обидна песен за сержанти, а всичко това означаваше, че си е заслужил лупането с юмрука по главата, и трелите поне наполовина спряха.
Миг след това усети, че и другата половина е замряла. И че самата тя е единствената, която все още пее, въпреки че дори на нея й звучеше все едно, че от вкочанясалите й устни къркори някакъв чужд език — нещо за сержанти, примерно — ами, можеше просто да го извади тоя нож и…
Изведнъж — още войници, в пивницата стана още по-претъпкано. Непознати лица, дето изглеждаха познати, и как можеше да бъде това, ами, просто беше, и толкоз. Проклятие, още един сержант — с колко сержанта трябваше да се оправи тук, в тази пивница? Първо беше Ърб, тоя като че ли я беше гонил по петите вече седмици наред, после Геслер, изниза се от гората по обед едва кретайки, с повече ранени, отколкото на крака. А сега и още един, оня с рижата брада и с очуканата цигулка на гърба, ей ги на, смеят се и се прегръщат с Геслер все едно, че са отдавна загубили се братя или любовници, или не знам си какво — и всички бяха прекалено скапано щастливи, ако питаха нея. По-щастливи от нея, което, разбира се, беше същото.